Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 114

— Кнут вече си има скалдове — жалваше се Херфид. — Ситната Тордарсон, Халвардур Харексблеси и Торарин Лофтунга, да не говорим за любимеца му Отар Черния. Далеч не ме посрещнаха радушно. — Изглеждаше съкрушен. — Но ако привлека вниманието с една наистина добра сага за йомсвикингите…

— Не мисля, Херфид — казах. — Кнут едва ли ще иска да бъде подсещан за случилото се.

— Ами… може и все някога да промениш решението си. Междувременно защо не ми разкажеш някоя ирландска сага? В замяна ще ти дам още няколко урока по стил и постройка на изказа. Може да ти влязат в полза, ако решиш да си изкарваш хляба като разказвач. А и така времето ще мине по-бързо.

Капитанът, който ни отвеждаше към Оркни, бързаше. Беше закъснял за прехода, но се радваше на късмет с времето, а екипажът твърдо се доверяваше на преценката и мореплавателските му способност. Херфид пък вероятно знаеше най-малко сто красиви фрази за морето и корабите, но нямаше никакви практически познания. Направи невероятно впечатление на грубите моряци. Мотаеше се по палубата и наричаше малкия кораб „буен ат“, „необуздана мечка“ и „морски дракон“. Вълните бяха „куполите на домовете на китовете“, а острите скали — „зъбите на морето“. Забелязах, че няколко моряци удивено вдигат вежди, когато нарече прозаичния ни капитан „елфа на бригантината“.

За щастие тъкмо когато мислех, че Херфид ще си изпроси да бъде изхвърлен зад борда за дързостта си, при нос Кейтнес попаднахме в силно течение. Изживяването бе най-страшното нещо, което ми се е случвало по море, освен може би крушението на гренландския риф, което не съм запомнил, защото съм бил твърде малък. Сякаш плавахме в придошла река, не океан. Западното течение фучеше покрай носа, вдигаше стръмни вълни и странни завихряния. Сега разбрах защо мъжете изпитват такова доверие в капитана си. Той буквално се бухна в течението ведно с отлива, който ни повлече като придошли напролет води — треска. Корабът започна да описва странни движения, първо се издигаше, после рязко се плъзваше навред и надолу, сякаш морето ни засмукваше към дъното си, само за да се издигнем отново за кратка почивка преди следващото гмуркане. Само първокласен моряк можеше да удържи кораба. Капитанът лично управляваше страничното кормило, което Херфид бе кръстил „океански меч“; моряците нанасяха леки промени по платната така, че да не се преобърнем напречно на вятъра. Профучахме през течението, почти оглушени от чутовното бучене на отлива.

Горкият Херфид млъкна, едва се добра до перилото и увисна на един щаг на мачтата, отведнъж се преви напред и се прости със съдържанието на стомаха си. Известно време остана свит, нещастно потръпващ в тази поза. Когато вълните останаха зад нас и корабът се укроти дотам, че да остави руля, капитанът небрежно приближи Херфид и невинно попита:

— Как точно ще наречеш сега морето — „крадец на храна“ или „отдушник за повърня“?

Херфид надигна позеленялото си, бледо лице и го изгледа с непогрешима омраза.

Бирси, седалището на графа на Оркни, бе точно каквото го помнех — скромно поселище от къщи, скупчени зад обрасли с туфи трева пясъчни дюни. Единствената причина за съществуванието на Бирси бе, че се пада на кръстопътя на корабите, плаващи в моретата На Англия, Ирландия и Исландия. Пристанището бе така изложено на неуморните зимни ветрове, връхлитащи го от запад, че местните лодки бяха изтеглени на брега и прибрани в наполовина потопени във вода навеси или зад бариери от камъни и пясък. Капитанът ни нямаше намерение да се помайва на такова опасно място и секунда повече от необходимото — останахме колкото да посетим замъка и изкажем почитанията си на графа, и Херфид да помоли за позволение да остане.