Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 110
Тим Северин
— Но аз не мога да те оставя — казах.
— Остави ме, Торгилс. Не ме е страх от смъртта.
Цитира Один:
Пресегна се и сграбчи рамото ми.
— Один нарочно изпрати тази буря и ранния мрак — за да те спаси от клането на ранените. Сега върви и намери крал Кнут. Предай му, че йомсвикингите удържаха на думата си. Кажи му и че граф Улф е предател. Кажи на Торкел Високия, че позорът от залива Йорунга е измит и че Транд е водил фелага при изпълнението на дълга му.
Падна назад изтощен. Последва дълго мълчание. Бях толкова изморен, че и да исках, нямах сили да напусна дракара. Исках само да легна на палубата и си почина. Но Транд не ми позволи.
— Хайде, Торгилс, тръгвай — каза меко, и сякаш изобщо не съмняваше, добави: — Видя гарвана. Загубата бе по волята на Один.
Агонизирайки при всяко движение, свалих тежкото бирни. Защитната решетка при гърлото бе попречила на меча да отнесе главата ми. С мъка съблякох кожения жакет и се изтеглих към дупката във фалшборда, откъдето ни връхлетяха датчаните. Спуснах се през отвора в лагуната. Студената вода за миг ме освести. Опитах да плувам, но бях твърде изморен. Реших да се пусна от кораба и се оставя да потъна. За моя изненада краката ми докоснаха земя. Вятърът трябва да бе отнесъл дракара навътре в плитчините. Бавно, полуплувайки, полуходейки, поех към сушата. Краката ми най-после станаха по-сух пясък, залитайки, издрапах до първата туфа трева и се строполих върху нея.
Докато прекосявах първата дюна, се обърнах към дракара и видях искрица светлина. Беше само лумнало пламъче, замря, после пак надигна глава и стана по-ярко. Спомних си катрана, с който корабните майстори освежиха кораба отвън и отвътре. Щеше да гори добре. Така и не разбрах дали Транд запали огъня. Знаех само че до изгрев-слънце ще изгори последният боен кораб на йомсвикингите.
Глава дванадесета
Почти две седмици ми бяха нужни да стигна, или по-скоро да се довлека до сборния пункт на войските на Кнут в Роскилде. Прекосявах земите на граф Улф, за когото знаех, че е предател, затова избягвах всякакъв контакт с хора, заобикалях селата и спях под храсти или на завет край хълмчета. Нямам ясен спомен как измина всеки един ден от това мрачно пътуване, само че нощите ми бяха изпълнени със страховити сънища. Когато валеше, се будех треперещ от студ и страх, дъждовните капки по лицето ми възкресяваха беснеещите буреносни облаци, разгромения гарван и нещо, което тогава ми се стори толкова зловещо, че предпочетох да го прогоня от мислите си — яздеща по вятъра вещица. Няколко пъти можех да се закълна, че Транд стои до мен в сенките, а от крака му се стича поток черна кръв. Лежах омаломощен от отчаяние, чудейки се дали дарбата ми на ясновидец е призовала призрака му от мъртвите, само за да ме убеди за пореден път, че съм сам и на крачка от лудостта. Гладът ме принуждаваше да чукам по вратите на колибите и да моля за милостиня; гърлото ми бе толкова зле, че не можех да говоря. Трябваше да обяснявам какво искам с ръце и хората ме взимаха за глухоням. Понякога ми подхвърляха огризки, но по-често ме гонеха с ритници и клетви, или насъскваха кучетата си по мен.
