Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 108

В мига спокойствие, което последва, се обърнах да видя какво се е случило зад гърба ми. И тук първата датска атака бе отбита. Няколко тела лежаха на палубата на другия кораб, който също се изтегляше. Нашите загуби бяха минимални — половин дузина ранени и един мъртъв. Ранените се бяха проснали по палубата и моряшките сандъци и стенеха от болка.

— Затегни редиците! Ще има нова атака — достигна ни викът на Транд. Още бе на горната палуба, щитът в лявата му ръка бе очукан и нацепен, в дясната ръка стискаше окървавена бойна секира. Веднага се разпознаваше — само той не носеше от новите конични шлемове.

Старомодният шлем с наочници като на бухал на Транд ме подсети за знамето. Сега плющеше на вятъра. В разгара на битката не бях забелязал, че бурята ни е застигнала. Небето бе черно от хоризонт до хоризонт. Силен вятър браздеше повърхността на морето, връхлетя ни и старият дракар се разлюля.

И двата кораба сега се носеха по лагуната към плитчините. Мярнах и третия, пристигаше със свежа сила на борда. Скоро съотношението на силите щеше да стане три към едно. Нямаше на какво да се надяваме. Погледнах пак към знамето на Один, но видях само просто бяло парче плат, което бясно се вееше на усилващия се вятър.

Датчаните бяха хитри. Екипажът на новопристигналия кораб го привърза към един от другите в един вид бойна платформа. После прибраха греблата, легнаха на вятъра и го изчакаха да ги доведе до дракара ни. Третият кораб се приготви за ново нападение от другата ни страна.

Привързаните кораби с все сила се забиха в горната планка на дракара. Чух как древното дърво се сцепи. Датчаните скочиха на борда и корабът ни се килна на една страна под тежестта им. Някои спъваха и залитаха, и биваха поразени в тила от бойните ни секири. Но дори само тежестта на тълпящите се зад тях воини придвижи авангарда им напред и разкъса редицата ни. Бяхме принудени да отстъпим и след крачка-две се озовахме гръб до гръб с другарите, които се опитваха да се защитят от нападението от отсрещната страна. Дали от отчаяние или настина вярвахме в клетвата към фелага, но нито един йомсвикинг не напусна редиците. Копията бяха безполезни в ръкопашен бой, затова сечахме със секирите и мушкахме с камите. Беше невъзможно да изтеглиш или завъртиш меч. Захвърлихме натрошените щитове и не след дълго за защита срещу оръжията на враговете започнахме да разчитаме единствено на шлемовете и бирнитата.

Намаляващата ни редица постепенно отстъпваше, стъпка по стъпка, към кърмата на дракара ни. Бяхме толкова гъсто един до друг, че когато лужикът до мен получи удар от секира във врата, преди да падне в краката ми, тялото му се задържа изправено няколко секунди. Ръката, с която държах щита, трепереше от многото посрещнати удари; обвитият с кожа щит започваше да се разпада. Едва си поемах въздух през завесата от метални брънки, която предпазваше лицето ми. Бях плувнал в пот от подплатения жакет под бирнито. Вадички пот течаха и от шлема и щипеха очите ми. Бях на ръба на изтощението, едва си налагах да събера сили и да отбия ударите със секирата си. Копнеех да отпусна ръката с щита и да си почина. Като през мъгла виждах как крещящи датчани въртят насреща ми мечове, някои удари бяха насочени към мен, други към другарите от двете ми страни. Обхванат от странна слабост започнах да залитам и се спъвам. Имах чувството, че газя през кал, която засмуква краката ми.