Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 109

Усещах се все по-претръпнал. Обгърна ме тежък мрак, после клепачите ми потрепнаха и в тях се побиха ледени иглички. Надникнах покрай предпазителя за нос на шлема — внезапна лятна градушка ни обгърна. По шлема ми забарабаниха големи зърна град, започнах да се хлъзгам по хрускавата бяла пелена на палубата. Стана много студено. Градушката бе толкова силна, че вятърът навяваше ледени топчета под ръба на шлемовете в лицата ни. Трудно се виждаше по цялото протежение на дракара, и все пак в далечината мярнах да се вее знамето на Один. Премигнах и може би пълното изтощение или нахлулата в главата кръв замъглиха зрението ми. Видях гарвана, черен и жаден за кръв, обърна се към мен, изгледа ме и бавно сведе побеляла, мъдра глава. В този миг в гърлото ми избухна неописуема агония и спрях да дишам.

Събудих се от силна болка в гръкляна. Лежах по лице, вклинен между две пейки. Лявата ми ръка бе затисната под нещо тежко, което се оказа трупа на някогашния ни инструктор в Йомсбург.

Предпазливо и с мъка, вдишвайки колкото се може по-леко през измъчения гръклян, изпълзях, надигнах глава и огледах по дължина кораба. Чуваше се само далечното плискане на вълните по борда. На палубата нямаше никой. Беше нощ. Стиснал зъби срещу болката, прехвърлих тежестта си и улавяйки се за пейката на гребците, бавно се изправих. Чух стон, но не можах да определя откъде. Пейките бяха отрупани с тела, датчани и йомсвикинги, заедно. Замаян от усилието, запълзях към предната палуба, където за последен път видях Транд.

Открих го с опрян на фалшборда гръб. Дори на оскъдната светлина видях дупката в бирнито на гърдите му. Още носеше древния си шлем. Помислих, че е мъртъв, докато не забелязах лекото помръдване на очите зад предпазителите.

Трябва да ме бе видял да се приближавам, защото каза тихо:

— Один трябва наистина да те обича, Торгилс.

— Какво се случи? Къде сме? — попитах дрезгаво.

— Там, където срещнахме съдбата.

— Къде се датчаните?

— Недалеч оттук. Оттеглиха се на корабите си, когато се стъмни. Залезът при буря идва рано. Страх ги е да не убият някой в тъмното, така жертвата ще ги преследва навеки. Призори ще се върнат да довършат ранените и ограбят труповете.

— Никой ли не оцеля?

— Бихме се добре — отговори Транд. — Но с йомсвикингите е свършено.

— Не с всички. Ще ти помогна да избягаме.

Транд махна с ръка. Погледнах надолу, към изпружените на палубата крака. Едва сега видях, че десният липсва.

— Вечното слабо място в корабните битки. Защитаваш се с щита, някой те издебва свит под пейките и ти посича крака.