Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 102

Резкият завой свари датчаните неподготвени и те ни задминаха. На палубата им последва объркване, докато и те на свой ред нагласят курса си.

— Мислех, че хората на Улф са на страната на краля — извика лужикът до мен.

— Май не всички — измърмори селандерът, също шокиран от внезапната атака. — Трябва да има предателство.

Сред нашите цареше хаос. Някои търсеха щитовете и оръжията си, други трескаво навличаха подплатените жакети и отваряха сандъците за бирнитата. Само шепа хора проявиха достатъчно мозък да се погрижат за кораба и сега проверяваха дали платната и фаловете са достатъчно опънати за бягство.

Вторият йомсвикингски дракар бе видял засадата и също пренастройваше курса си. Внезапният ни завой бе изненадал и тях и едва не се сблъскахме, докато се разминавахме. Тази „среща“ на косъм едва не ги погуби — движехме се по посока на вятъра и докато ги подминавахме, „откраднахме“ вятъра от тяхното платно. Дракарът им съответно изгуби скорост и датчаните без да губят време се прехвърлиха от нас на изостаналия кораб.

По нещастните йомсвикинги се посипа дъжд от копия и камъни. Видяхме как няколко от мъжете ни се строполиха. Датчаните вече надаваха триумфален вой. Един от тях вдигна боядисания в червено щит на войната. Мъжът пред мен изруга, скочи от пейката си и хукна към кърмата с копие в ръка. Приготви се да го метне, но Транд, без дори да се обърне, се пресегна и възпря ръката му.

— Не хабете оръжията — каза. — Извън обсега ни са. Пази силата си за гребане, ако ни се наложи.

Вторият ни кораб вече бе успял да обърне платно към вятъра и започваше да набира скорост. Капитанът на водещия датски кораб не изгаряше от желание да приближи и да го превземе на абордаж — можеше да се озове изправен едновременно срещу два дракара, ако ние решахме да се върнем на помощ. Гледахме как хората му внимателно прогониха вятъра от огромното платно на червени, зелени и бели ивици; корабът намали и позволи на другите два бойни кораба да го настигнат. Капанът щракна, кнорите изостанаха назад.

Изходът на гонитбата бе ясен от самото начало. Нашите дракари бяха отживели като модел. Стари и изхабени, не можеха да се мерят по скорост с датските кораби, а неопитността на екипажа с нищо не помагаше на ситуацията. Непохватни като моряци само се щурахме сред въжетата и пречехме на тези, които знаеха какво правят, и се бяха заловили с деликатната задача да пришпорят дракара. На новобранците рязко бе заповядано да седят мирно и се движат при команда, след което да се придвижат стегнато до посоченото им място и останат на него до второ нареждане. Бяхме един вид жив баласт. Единственият момент, в който активно участвахме, когато поелият командването Транд заповяда всичко, с изключение на оръжията и греблата, да бъде изхвърлено зад борда, за да олекне корабът. Започнахме да мятаме зад кораба тежките камъни, които ни служеха за баласт. Това обаче почти не повлия на гонитбата. Можехме само да гледаме вдигналите се пръски, докато датчаните на свой ред олекотиха корабите си и бавно ни настигнаха.