Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 4

— Ние не сме роби — изрече отецът на глас. — Ние в края на краищата сме Служители. Можем да се откажем. Ти можеш. Дори аз, ако счета, че е правилно. — Никога не би го направил. Отдавна го беше решил и беше положил тайна, обвързваща клетва. — Кой те принуждава да вършиш работата си тук? — попита.

Тибор отвърна предпазливо:

— Нали ми плащаш.

— Но не те принуждавам.

— Трябва да ям. Това ме принуждава.

Отец Хенди възрази:

— Всички знаем, че можеш да работиш на много други места. Можеш да работиш, където си поискаш. Независимо от твоя… недостатък.

— Дрезденският амин — промълви Тибор.

— А? Какво? — не разбра отец Хенди.

— Някой път — обясни Тибор, — когато свържеш генератора с електронния орган, ще ти го изсвиря и ще си го спомниш. Дрезденският амин се издига нависоко. Той сочи към Свишето. Откъдето ти си принуждаван.

— О, не — запротестира отец Хенди.

— О, да — прекъсна го със сардоничен тон Тибор и изпитото му лице помръкна заради пренебрегнатата му убеденост. — Дори това да е добра, възвишена сила. Въпреки това тя те принуждава да вършиш неща. Кажи ми следното: трябва ли да залича с боя нещо, което вече съм нарисувал? Това има ли връзка с цялостната фреска?

— С окончателната композиция. Направеното от теб е отлично. Цветните трийсет и пет милиметрови диапозитиви, които изпратихме — всички, които ги видяха, останаха удовлетворени. Църковната управа, както знаеш.

Тибор се замисли.

— Странно. Човек все още може да получи цветен филм и да го обработи. Но не можеш да получиш всекидневник.

— Е, в шест часа вървят новини по радиото — отговори отец Хенди. — От Солт Лейк Сити. — Той изчака обнадежден. Отговор не последва. Безръкият продължи да пие безмълвно кафето си. — Знаеш ли — продължи отецът — коя е най-старата английска дума?

— Не — каза Тибор.

— Мощ. В смисъл да си могъщ. На немски е Macht. Но думата е по-древна от тевтонците. Корените й са хетски.

— Хм-м-м.

— Хетската дума е „мекис“. Сила. — Той отново изчака с надежда. — „Не дърдориш ли много? Това не е ли по женски?“ — Цитатът беше от „Вълшебната флейта“ на Моцарт. — „По мъжки е — довърши той — да действаш.“

— Ти си този, който дърдори — сопна се Тибор.

— Но ти — продължи отец Хенди — трябва да действаш. Исках да ти кажа нещо. — Той се замисли. — О, да. Овцете. — Зад църквата имаше пет акра пасбище и шест овце. — Късно вчера получих коч от Теодор Бентън. На заем за разплод. Бентън го докарал, докато ме нямаше. Кочът е стар — със сиво петно на муцуната.

— Хм-м-м.

— Пристигна едно куче и се опита да подгони стадото, онзи червен ирландски сетер на семейство Йейтс. Знаеш го, дето гони всеки ден овцете ми.

Заинтригуван, мъжът без крайници извърна глава.

— А кочът…

— Кучето пет пъти се опита да се приближи до овцете и всеки път кочът тръгваше много бавно срещу него, застанал с гръб към стадото. Кучето, естествено, се заковаваше неподвижно, щом кочът се насочи към него. Кочът също спираше, предявявайки претенции. Започна да пасе. — Отец Хенди се усмихна, припомняйки си ситуацията. — Биваше си го, старчето. Пасеше, но не изпускаше от очи кучето. Песът се скъса да лае, но старчето продължаваше да хрупа трева. В един момент кучето отново тръгна напред, но този път хукна и успя да го заобиколи, оказвайки се между него и стадото.