Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 6
Роджър Зелазни
— Ако не успея да си свърша работата — каза Тибор, вината е твоя.
— Некадърният занаятчия винаги обвинява…
— Ти не си кутия с инструменти. — Двата му екстензора се протегнаха към каручката. — Моите инструменти са тук. Аз не обвинявам, а ги използвам. А ти — ти си ми работодател. Ти ми казваш какво да върша, но как бих могъл да се справя с този цветен фотос? Кажи ми…
— Пътуване. Църковната управа нареди, ако фотографията е недостатъчна — което си е точно така, както всички знаем, — да предприемеш Пътуване, докато откриеш Бога на Гнева, за което изпратиха и необходимите документи.
Мигайки от изумление, Тибор отвори уста, след което запротестира:
— Но моята метабатерия! Ами ако се изтощи!
Отец Хенди отвърна:
— Значи наистина обвиняваш инструментите си.
Гласът му беше овладян и спокоен, но категоричен.
Ели се обади откъм печката:
— Уволни го. Изпържи го.
— Аз не уволнявам никого, камо ли да го изпържа — възрази отец Хенди. — Това е само игра на думи. Огън има в християнския пъкъл. Не и при нас — напомни й той.
След това изрецитира на Тибор Великата строфа на всички светове, която двамата мъже разбираха, но подобно на Папагено, който не можеше да улови истината в мрежата си, не проумяваха напълно. Изрече я на висок глас, като спойка, която ги обединява, също както християните са обединени от онова, което наричаха agape, любов. Но то беше нещо по-висше — едновременно любов, човек и красота: едно ново триединство.
След като отец Хенди свърши, Тибор кимна, вдигна отново чашата с кафе — повтаряйки сложните и трудни манипулации — и отпи. В стаята се възцари тишина и дори Ели не се обади.
Отвън кравата, която теглеше каручката на Тибор, измуча дрезгаво и се размърда. Вероятно, помисли си отец Хенди, търси сено или се надява да я нахранят. На нея й е нужна храна за тялото, а на нас за мозъка. Иначе всички ще загинат. Трябва да завършим фреската. Той трябва да измине хиляди мили и ако кравата му умре или батерията му се изтощи, загиваме заедно с него. Няма да бъде сам в смъртта си.
Запита се дали Тибор знаеше това. Дали би му помогнало, ако го знае. Вероятно не. Затова не му го каза. На този свят нищо не можеше да ти помогне.
2.
Никой от двамата не знаеше кой е авторът на това старинно стихотворение, чиито средновековни немски слова не можеха да се намерят в речника на Касъл. Двамата заедно си бяха наумили значението им и бяха сигурни, че разбират смисъла. Но не съвсем. И Ели им се присмиваше.
Но беше така: „Виждам потъналия в светлина гъсталак… в зелено…“ И от там нататък не беше съвсем ясно. Нещо беше в зеленина. „И всички ние ще отидем там…“ дали беше скоро? Лятото, но какво? Ще настъпи? Ще намерим? Или беше — да напуснем лятото?
Те го усещаха — двамата с Тибор. Като някаква окончателна истина, независимо от невежеството им и от липсата на справочници. Едновременно като намиране и напускане на лятото, огряната от слънцето гориста местност. Ставаше дума за живота и за оттеглянето от живота, макар да не можеха да го схванат рационално, което ги стряскаше, но въпреки това отново и отново се връщаха към него, може би тъкмо защото не съумяваха да го разберат. Стихът бе като мехлем, който им действаше успокоително.
