Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 5

— И стадото се разбяга.

— Да. Сетерът — знаеш как правят, как са научени — отдели една от овцете, за да я настигне, а после да я убие или осакати, ръфайки я по корема. — Отецът замълча. — А кочът… Беше много стар. Само се обърна и гледаше.

Сега и двамата мъже се умълчаха.

— Дали може да мисли? — промълви Тибор. — Коча имам пред вид.

— Само знам — отвърна отец Хенди — аз какво си помислих. Отидох да си взема пушката. Да убия кучето. Трябваше.

— Ако бях аз — каза Тибор, — ако аз бях този коч и видех всичко това, как песът се втурва покрай мен и подгонва стадото, единственото, което бих могъл да направя, би било да гледам…

Той замълча.

— Да ти се прииска — добави отец Хенди — вече да си умрял.

— Да.

— Тъй че, както проповядваме на Служителите на Гнева, смъртта е разрешение. Не дяволско дело, както твърдяха християните, както казваше Павел. Помниш неговото послание: „Де ти е смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ Разбираш какво искам да кажа.

Тибор отвърна бавно:

— Ако не можеш да си свършиш работата, по-добре да си мъртвец. Какво е онова, което трябва да свърша?

В твоята фреска, помисли си отец Хенди, трябва да сътвориш Неговия образ.

— Него — отвърна на глас той. — Какъвто в действителност е Той.

След пауза на недоумение Тибор попита:

— Искаш да кажеш, Неговия точен физически образ?

— Не — отговори отец Хенди — субективната му интерпретация.

— Снимки имаш ли? Vid data?

— Предоставиха ми няколко. За да ти ги покажа.

Вторачен в него, Тибор възкликна:

— Искаш да кажеш, че имаш фотос на Бога на Гнева?

— Имам цветна стереофотография от тези, които преди войната наричаха 3-И. Нямам никакви движещи се изображения, но и това ще свърши работа. Предполагам.

— Да го видим.

В тона на Тибор прозвуча смущение, някаква смесица от изумление, страх и типичното раздразнение на художник, на когото се бъркат в работата.

Отец Хенди влезе в кабинета си, взе една светлокафява папка, върна се обратно, отвори я, извади 3-И снимката на Бога на Гнева и му я подаде. Десният ръчен екстензор на Тибор я грабна.

— Ето го Богът — обяви отец Хенди.

— Да, виждам. — Тибор кимна. — Тези черни вежди. Тази сплетена черна коса; очите… Виждам болка, но той се усмихва. — Екстензорът му рязко върна обратно фотографията. — Не мога да го нарисувам по това.

— Защо не?

Отец Хенди знаеше защо. Всъщност снимката не беше уловила божествеността. Сребърният нитрат на целулоидното покритие не можеше да я запечата.

— Тази снимка е направена — продължи отец Хенди, — когато Той е бил на отдих на Хаваите. Хранел се с тропически растения, пилета и октоподи. Забавлявал се. Виждаш ли лакомията и похотта в изражението му? Отпочивал в един неделен следобед, преди да произнесе реч пред някакъв университетски факултет. Забравил съм кой. Онези щастливи дни през шейсетте.