Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 107

— Какво има? — извика Тибор.

— Някакъв скитник — отвърна Пит. — Струва ми се, че е заспал.

— О. Може би ще ни каже нещо за селището пред нас. Може да знае и нещо повече…

— Съмнявам се — каза Пит.

Задържайки дъха си, той се върна и огледа фигурата по-отблизо: сплъстена, мръсна брада, осеяна с изсъхнали трохи, а през зиналата уста се виждаха жълти зъби с кафеникави оттенъци, някои от които строшени, повечето липсващи, а останалите износени. Съсухреното му и сбръчкано лице беше съвсем пребледняло на светлината, която се процеждаше през най-близката дупка на тавана. Носът му беше чупен най-малко два пъти. Ъгълчетата на очите му и клепачите бяха покрити със засъхнали гнойни налепи. Сплъстената му твърда коса беше дълга и сивкава като пушек. Дори насън лицето му беше сковано от болка и от време на време се сгърчваше от неестествени тикове и внезапни потрепвания, сякаш под кожата му гъмжаха, боричкаха се, размножаваха се и умираха цели рояци насекоми. Тялото му беше изпосталяло, съсипано и съсухрено.

— Стар алкохолик — каза Пит, след като се върна отново. — Това е. Не би могъл да знае кой знае какво за селището. Сигурно са го прогонили оттам.

Дъждът спря и все още е почти светло, помисли си Пит. По-добре да го оставим тук и да продължим нататък. Каквото и да ни каже, едва ли ще си заслужава да бъде чуто, а и само това ни липсва — да ни се стовари върху главата един пияница.

— Да го оставим и да вървим — обърна се към Тибор той. Докато се отдалечаваше, мъжът простена и измърмори:

— Къде си?

Пит не отговори.

— Къде си? — повтори дрезгавият глас, след което отвътре се чу някаква тупурдия.

— Може да е болен — обади се Тибор.

— Изобщо не се съмнявам.

— Ела тук — настоя гласът, — ела тук…

Пит погледна към Тибор.

— Бихме могли да направим нещо — предложи Тибор.

Пит поклати глава и тръгна обратно към клетката.

Щом надзърна над преградата, мъжът измърмори:

— Ето те.

Но той не гледаше към Пит, а говореше на някаква бутилка, която беше измъкнал изпод купчина слама. Издърпа тапата, но нямаше сили, за да я вдигне към устните си. Отметна глава назад и я намести до бутилката. Наклони шишето към устата си и успя да отлее от него. Част от виното се разплиска върху лицето му. Докато надигаше бутилката, изпадна в пристъп на давеща кашлица. От гърдите, от гърлото, от устата му се изтръгваха хрипкави звуци. Когато се изхрачи, Пит не можа да прецени дали беше кръв, или винена утайка. Той понечи да се дръпне назад.

— Виждам те — каза внезапно мъжът с малко по-сигурен глас. — Не си отивай. Помогни на стария Том. — Гласът му се извиси в школуван вой. — Моля, господине, можеш ли да ми… помогнеш? Да ми помогнеш? Ръцете ми не ми служат добре. Сигурно съм заспал върху тях.

— Какво искаш? — попита Пит.

— Хвани тази бутилка, моля те. Не искам да разлея нито капка.

— Добре — отвърна Пит.

Задържал дъха си, той пристъпи в клетката и коленичи до стареца. Повдигна немощните му рамене с дясната си ръка и хвана бутилката с лявата.