Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 106

Осъзна, че беше заспал. Дъждът беше престанал. Чу похъркването на Тибор. Кравата преживяше храната си. Протегна се, почеса се и се надигна.

Тибор наблюдаваше полусенките между проникващите лъчи. Ако не си беше взел обратно ръцете и краката, мина му през ума, никога не бих могъл да убия онзи странен мъж, ловеца, този Джек Шулд. Беше много як. Единствено манипулаторите можеха да свършат работа. Защо ме остави с устройствата, които ми позволят да убивам? В един момент нещата вървяха толкова добре… Изглеждаше, сякаш всичко беше осъществимо, сякаш оставаха само още няколко дни до успешния край на Пътуването. Сякаш много скоро щях да уловя образа и да завърша работата. Имах… надежда. И тогава, тъй неочаквано… отчаяние. Дали не е проява на Бога на Гнева? Може би Пит повдигна основателен въпрос. Какво би трябвало да се подчертае в подобна скица? Дори да ми се случи да зърна лицето му, възможно ли е този път да не съм способен да направя достоверна рисунка? Как бих могъл да запечатам същността на такова същество върху повърхност и в цвят? То… то е отвъд понятността… Липсва ми Тоби. Беше добро куче. Обичах го. Но този окаян безумец… Съжалявам, че го убих. Той не беше виновен, че е луд. Ако бях останал с онези ръце и крака, всичко щеше да е съвършено различно… Може би щях да се откажа и да се върна у дома. В края на краищата, дори не съм сигурен, че бих могъл да рисувам с истински ръце. Господи, ако някога би пожелал да ми ги върнеш, все пак… Не, не мисля, че ще ги имам отново някога… не проумявам. Сгреших, като приех тази поръчка. Вече не съм сигурен. Исках да изобразя онова, което не може да бъде показвано, което не може да бъде проумяно. Непостижима цел. Гордост. Не притежавам нищо друго, освен уменията си. Знам, че съм добър. Те са всичко, което имам, благодарение на тях постигнах много. Бях почувствал по някакъв начин, че е повече от достатъчно не само за да бъда равностоен на пълноценен човек, но да надмина останалите хора, да надмина човешкото дори. Исках всички бъдещи поколения от поклонници да видят творението ми и да разберат. Исках да съзрат със страхопочитание не Бога на Гнева, а майсторството на Тибор Макмастърс. Исках тяхното благоговение, тяхното удивление, тяхното възхищение — преклонението им. Исках обожествяване чрез изкуството ми, сега го разбирам. Моята гордост ме поведе по целия този път. А ето че не знам как да постъпя. Да продължавам, да продължавам, разбира се. Трябва да го направя. Изобщо не съм допускал, че нещата ще се развият по този начин.

Дъждът беше спрял. Стегна и разпусна мускулите си. Вдигна очи. Кравата преживяше храната си. Дочу похъркването на Пит. Не. Пит се беше надигнал и гледаше към него.

— Тибор? — промълви Пит.

— Да?

— Откъде идва това похъркване?

— Не знам. Мислех, че си ти.

Пит се изправи и се ослуша. Огледа обора, обърна се и тръгна към една от клетките. Погледна навътре. Нямаше да обърне внимание на купчината парцали и боклуци, ако не беше хъркането. Пристъпи по-наблизо и усети силна воня на вино. Върна се бързо назад.