Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 108

— Ето — каза и я задържа наклонена, докато старецът преглъщаше големи глътки вино.

— Благодаря — рече мъжът и се закашля отново, но вече по-кротко, изпръсквайки със слюнки китката и ръката на Пит.

Пит моментално го пусна и остави бутилката. Преди да успее да се надигне, костеливата ръка на стареца го сграбчи за китката.

— Не си тръгвай. Не си тръгвай. Аз съм Том, Том Глисън. Откъде си?

— Юта. Шарлотсвил, Юта — отвърна Пит, продължавайки да задържа дъха си.

— Денвър — каза в отговор Том. — Това е всичко, благодаря. Беше хубав град. Приятни хора, нали разбираш? Някой винаги имаше пари за едно натряскване и… как беше думата? Гръмотевичната птица! — Той се изкикоти. — Каква е цената ли? Трийсет по две. Искаш ли една глътка, господине? Опитай го. Не е лошо. Открих го в зимника на една стара къща край пътя по-нататък… — Ръката му увисна. — Какъв път ли? По дяволите! Има още малко. Опитай го. Има още доста.

— Благодаря — отвърна Пит. — Не искам.

— Бил ли си някога в Денвър?

— Не.

— Помня колко беше красив, преди да го опожарят. Хората бяха приятни, нали разбираш. Те…

Пит издиша, пое въздух и запуши устата си.

— Да, такива работи — добави Том. — Да изпепелят такова приятно място. Защо го направиха?

— Беше… война — заекна Пит. — По време на война върху градовете обикновено падат бомби.

— Не исках никаква война. Беше толкова приятно местенце. Никаква причина да се бомбардира приятно местенце като Денвър. Изгорях, когато го направиха. — Дръпна немощно с ръка изпокъсаната си риза. — Искаш ли да видиш белезите ми?

— Няма нужда.

— Целият съм в белези. Взеха ме в една полева болница за известно време. Изхвърлиха ме веднага, щом се пооправих. Вече не беше приятно местенце. Нямаше нищо за пиене, както и за ядене. Ужасни времена бяха. Не си спомням много, но обиколих сума ти места след това. Обаче нямаше нито едно като Денвър. Нищо хубаво не остана. А и хората вече не са така приятни, нали разбираш. Никой не ти дава дори капка сок днес… Наистина ли не искаш поне глътка?

— По-добре да го пестиш — отвърна Пит. — Трудно се намира.

— Това е самата истина. Помогни ми да пийна още глътка, а?

— Добре.

В този момент Тибор се провикна:

— Как е той?

— Сега идвам — отвърна Пит. — Почакай малко.

Неочаквано му се прииска да поразпита Том.

— Знаеш ли кой е Карлтън Луфтойфел?

Старецът го изгледа безизразно и тръсна глава.

— Може да съм чувал името. Може и да не съм. Вече не помня добре. Приятел…?

— И за мен е само едно име — отговори Пит. — Но тук имам един приятел — дребен, окаян хром, който го търси навсякъде. Може би никога няма да го намери. Може би ще продължава да го търси дълго време, докато накрая умре.

Очите на Том се насълзиха.

— Бедният дребен хром — промълви той, — бедният дребен хром…

— Можеш ли да изречеш името му? — попита Пит.

— Какво име?

— Карлтън Луфтойфел.

— Дай още една глътка, моля те.

Пит отново му подаде бутилката.

— А сега? — попита отново той. — Сега можеш ли да кажеш Карлтън Луфтойфел?

— Карлтън Луфтойфел — произнесе Том. — Все още мога да говоря. Единствено паметта ми не е наред…