Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 109

— Би ли…

Не, това беше нелепо. Тибор веднага щеше да разбере. А дали щеше? Пит се поколеба. Том Глисън отговаряше горе-долу на възрастта. Тибор вече беше започнал да предполага, че е болен, знаеше, че по-рано е пиел. И което може би беше още по-важно, доверието на Тибор в собствената му способност за преценка като че ли беше понамаляло след убийството на Шулд/Луфтойфел. Ако съм достатъчно убедителен, помисли си Пит, няма ли да ми стигне съвсем минимална настоятелност, за да го накарам да повярва? Ако аз съм уверен, а Том го представи като неопровержим факт? Иначе може да продължим така завинаги, бродейки, търсейки, без да се появи друга подобна възможност, без шанс да се завърнем в Шарлотсвил, да приключа своите изследвания, да видя отново Люрайн. А ако успея, каква ирония само! Като си помисля за Служителите на Гнева, които се кланят, молят, почитат, превъзнасят не своя бог в образа на Карлтън Луфтойфел, а една от жертвите му: някаква жалка отрепка, алкохолизиран умопобъркан дърт скитник, просяк, пияница, човек, който никога не е сторил нищо на или за себеподобните си, обезобразено хуманоидно нищожество, което никога не е притежавало каквато и да било власт, просто едно жалко човешко създание. Превърнато в идол за Служителите на Гнева! Трябва да опитам.

— Би ли направил една добрина заради нещастния ми дребен приятел? — попита той.

— Да направя какво? Добрина? Господи, да… Има предостатъчно мъки на този свят. Ако не е прекалено трудно. Не съм мъжът, който бях някога. Какво иска той?

— Иска да зърне Карлтън Луфтойфел, когото няма да открием никога. Единственото, което желае, е да му направи снимка. Би ли… би ли му казал, че ти си Карлтън Луфтойфел и че някога си бил председател на АЕПР? И ако те попита, че ти си издал заповедта за бомбардировките? Това е всичко. Ще го направиш ли? Можеш ли?

— Още една глътка — настоя Том.

Пит го изправи към бутилката.

— Наред ли е всичко? — викна Тибор.

— Да — отвърна Пит. — Това е много важно! Може би ще имаме късмет, ако успея да свестя този мъж… Изчакай!

Той наклони бутилката. Том се освободи от ръката му и приседна без негова помощ. След което притвори очи. Беше изпаднал в безсъзнание. Или — да пази Господ — беше издъхнал.

— Том — позова го Пит.

Тишина. И бездействието на милион години: нещо под нивото на живота, нещо безжизнено, което никога не беше идвало в съзнание. И вероятно никога нямаше да дойде.

По дяволите, изруга на ум Пит Сендс. Вдигна бутилката с вино, запуши я с тапата и остана така за момент.

— Дребният късмет, за който говорех току-що — извика той. — Вярваш ли изобщо в предопределението?

— Какво? — кресна в отговор Тибор с явно раздразнение.

Пит Сендс бръкна в джоба си и измъкна един фишек сребърни монети, които държеше постоянно там. Подходящ за най-различни нужди, мина му през ума. Стисна го в ръка и потупа с него Том по скулата. Нищо. Никакъв отговор. Пит разкъса дебелата кафява опаковка, с която бяха увити монетите. Те се раздрънкаха при разпиляването си.