Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 105

— Какво смешно има? — попита Тибор от каручката.

— Ние.

— Защо?

— Имам чувството, че никога няма да се измъкнем от този дъжд.

Тибор изсумтя. Покачен върху каручката, той виждаше по-надалеч от Пит.

— Ако това е всичко, което те занимава, съзирам някаква сграда надолу по хълма. Прилича на обор. Може би доближаваме селище. В далечината се вижда още нещо.

— Да стигнем до обора — предложи Пит.

— Целите сме вир-вода. Не можем да се намокрим повече.

— Не е добре за каручката ти.

— Така е. Добре. Оборът.

— Художник на име Уайът е предпочитал подобни сцени — рече Пит, когато успя да види навеса, с надеждата да пропъди мрачните мисли от главата на Тибор. — Виждал съм негови рисунки в една книга.

— Дъждовни пейзажи?

— Не. Обори. Селски изгледи.

— Добър ли е бил?

— Така ми се струва.

— Защо?

— Рисунките му изглеждат изключително реални.

— Реални в какъв смисъл?

— Така, както нещата наистина изглеждат.

Тибор се засмя.

— Пит — каза той, — съществуват неограничен брой начини да покажеш как изглеждат нещата в действителност. Всеки един от тях е правилен, защото ги показва. Но всеки художник го прави по различен начин. Зависи какво искаш да подчертаеш и как да го постигнеш. Очевидно никога не си рисувал.

— Така е — призна Пит, пренебрегвайки стичащата се във врата му вода и доволен, че е успял да заговори Тибор на тема, която занимаваше съзнанието му.

В този момент му хрумна чудата мисъл.

— Щом е така — изрече внезапно той, — ако… когато открием Луфтойфел, как ще изпълниш поръчката си честно и подходящо, след като съществуват неограничен брой начини, за да го направиш? Да подчертаеш едно нещо, означава да засенчиш друго. Как ще постигнеш истински портрет по този начин?

Тибор тръсна енергично глава.

— Разбра ме погрешно. Съществуват неограничено много начини, но само един е най-добрият.

— Как разбираш кой точно е той? — попита Пит. Тибор не отговори известно време.

— Просто го правиш — отвърна накрая. — Усещаш… че е точният.

— Все пак не мога да разбера.

Тибор отново замълча.

— Нито пък аз — добави той.

В обора имаше слама. Пит разпрегна кравата и тя я замляска. Той затвори вратата. Легна в сламата и се заслуша в дъжда.

Господи! Колко съм уморен! Всички тези безкрайни седмици, помисли си Пит. Не се е обаждал на Абернати, откакто се случи всичко това. Но пък и няма какво ново да му съобщи. Продължавай, каза ми той. Направи така, че Тибор да не узнае. Продължавайте пътуването си. И издирването. Непрекъснато се моля за вас. Лека нощ.

Това беше единственият начин. Беше му напълно ясно. Влажната слама излъчваше сладникав аромат. На един пирон висеше парче вкоравена кожа. През няколко дупки на покрива проникваше дъждовна вода. В един от ъглите бяха струпани ръждясали машинарии. Пит си спомни за бръмбарите и за продължението на Великата К, за авторема и за лъкатушещия път от Шарлотсвил; спомни си за играта на карти с Тибор, Абернати и Люрайн през онази вечер, за внезапното решение на Тибор да приеме вярата им; спомни си за Люрайн; за своето видение на Божеството над куката и за лишения от клепки наблюдател, впил очи в света и във всяка подробност от него; за Луфтойфел, увиснал във въздуха, мрачен, противен във фаталната си безпомощност; за Люрайн…