Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 104

Тибор, моля се никога да не разбереш какво стори, мина му през ума, вдигнал ръце да закрие очите си, тъй като му беше невъзможно нито да ги затвори, нито да ги отмести. Всичко беше запланувано, Тибор, запланувано до последната подробност. Всичко, освен това. Освен това… Това бях аз. Аз исках той да го извърши. Да го убие. Него. В последния момент, в последния миг той щеше да извика. Да извика към теб, Тибор. Да извика: „Ecce! Ecce! Ecce!“ И ти щеше да знаеш, щеше да почувстваш, щеше да съзреш — както той искаше, замисляше, настояваше — неизбежната смърт, от моите ръце, на Карлтън Луфтойфел. Сега увиснал там, целия в кръв и мръсотия, с изскочили навън очи, оглеждайки целия свят — той искаше да го направя вместо него, срещу него, а ти да станеш свидетел, тук и завинаги, тук и върху великата фреска в Шарлотсвил, да засвидетелстваш пред целия свят преображението на едно изкривено, измъчено същество, което жадуваше едновременно преклонение и наказание, обожествяване и смърт — разкрили се неочаквано в мига на посичането му от мен, преобразили се неочаквано чрез теб пред целия свят в мига на неговата смърт — Deus Irae. И Бог! Можеше да се случи по този начин! Можеше. Но сега си заслепен от умопомрачение и омраза, приятелю. Моля се те да отнесат този образ със себе си, щом отминат. Дано никога не разбереш какво стори. Дано никога. Дано никога. Амин.

17.

Дъжд… Сив свят, студен свят: Айдахо. Страната на басните. Овце. „Джай алай.“ Език, за който казват, че и самият дявол не би могъл да овладее…

Пит се влачеше до скрибуцащата каручка. Слава на Бога, че не му бе струвало прекомерно много усилия, мислеше си той, да убеди Тибор, че обиталището на Луфтойфел изобщо не е там, където беше казал Шулд. Две седмици. Две седмици, а Тибор все още не е на себе си. Никога не трябва да разбере колко близо беше всъщност. Сега Шулд му се струва умопобъркан. Бих искал да си мисля същото. Най-трудно беше погребението. Би трябвало да съм в състояние да продумам нещо, но бях онемял като седналото на кръстовището момиче със счупената кукла в скута, което подминахме на следващия ден. Би трябвало да изрека някаква молитва. Все пак той беше човек, имаше безсмъртна душа… Но устата ми беше празна. Устните ми се бяха слепнали. Продължаваме нататък… Като глупци, тръгнали за зелен хайвер. Докато Тибор продължава да вярва, че Луфтойфел е някъде пред нас, трябва да продължаваме. Завинаги, ако се наложи, търсейки някого, който вече е мъртвец. Това също беше вина на Тибор — да допусне, че би могъл да улови Божия образ, да повярва, че един простосмъртен художник би могъл да изрисува богоявление със своите цапаници. Това би било богохулство, самонадеяност от най-висш порядък. И все пак… Сега съм му нужен повече от всякога, както не е на себе си. Трябва да продължаваме… за къде? Един Бог знае. Крайната точка вече не е важна. Не мога да го оставя, а той не може да се върне… Пит се изкикоти тихичко. „С празни ръце“ беше неуместен израз.