Читать «Белият огън» онлайн - страница 46

Изведнъж се чу поредица от брутални трясъци - майка ѝ изпищя силно веднъж и после настъпи тишина.

Не... не съвсем. Докато Джени се ослушваше с ши­роко отворени очи и хленчейки, чу непознатите стъп­ки. Сега те бяха преднамерено бавни. Приближаваха. Започнаха да пресичат коридора отпред. После се вър­наха нагоре по стълбата. Чу скърцането на стъпалото, което баща ѝ все се заричаше да оправи.

Близо. Още по-близо. Стъпките се движеха надолу по коридора. Сега бяха в стаята ѝ. Черната фигура се появи на прага на нейната баня. Ръката вече не стиска­ше бейзболна бухалка. Тя беше заменена с пластмасо­во шише, което блестеше в бледозлатисто на слабата светлина.

Маскираният влезе.

Докато той се приближаваше, Джени се мяташе във ваната, без да обръща внимание на болките в коленете. Сега нападателят се извисяваше над нея. Ръката, стис­нала пластмасовото шише, се насочи към нея. Човекът безмълвно стисна бутилката и от тънката гърловина се стрелна дъговидна струя. От нея се понесе силна воня: бензин.

Джени се замята трескаво.

Клоунът методично я поливаше с дъговидни струи, без да пропуска нищо. Напои дрехите ѝ, косата, поля порцелана около нея. Когато мятането ѝ стана още по-силно, нападателят остави бутилката и отстъпи крачка назад. Едната ръка бръкна в джоба на якето и извади кутийка универсален кибрит. Стиснал кибритената клечка в края, той я плъзна рязко по грапавата повърх­ност на стената. Главичката на клечката пламна в жъл­то. Увисна над нея за дълга мъчителна секунда.

После с разтварянето на палеца и показалеца поле­тя надолу към нея.

... И светът на Джени се превърна в море от ревящи пламъци.

¹ Роман от Ричард Адамс. - Б. пр.

² Подобно правно понятие съществува в някои щати, в други не е де­финирано но този начин, но се повдигат обвинения за съпътстващите нахлуването събития. - Б.пр.

12

Кори Суонсън влезе в ресторанта на хотел „Себастиан“ и се озова в смайваща със своята елегантност обстановка. Беше издържана в стила на деветдесетте години¹, известни като „веселите“. Тапетите бяха от червено кадифе, лъснатите бронзови полилеи с чашки от кристално стъкло, махагонови маси от викторианската епоха и столове с тапицирани с коприна и ин­крустирани със злато. Витрина от кристално стъкло гледаше към коледното осветление на Мейн Стрийт и покритите със смърчове склонове на планината, ски пистите и планинските върхове зад тях.

Макар да беше почти полунощ, ресторантът беше пълен, навсякъде се носеше шумоленето на гласовете, смесено със звъна на посуда и лекия тропот от стъпки­те на забързаните келнери. Светлината беше приглу­шена и ѝ отне известно време, за да открие самотната фигура на Пендъргаст, седнал на една ненабиваща се на очи маса до витрината.