Читать «Белият огън» онлайн - страница 20

Дисниленд и ски курорт, помисли си Кори, докато се възхищаваше на анахронизма да разхвърляш подоб­ни древни останки сред този разсадник на натрапчиво потребление.

Докато разглеждаше добре поддържаните построй­ки, профучаха две моторни шейни, вдигайки облаци бяла пудра.

-      Защо толкова много моторни шейни? - полюбопитства Кори.

-      В Роринг Форк има култура на ненаситна жажда за снегомобили - каза ѝ началникът. - Градът е извес­тен не само със ски състезанията, но и с многото чер­ни пътища за моторни шейни. Има десетки километри - цял лабиринт от старите миньорски пътища, които още съществуват в планините над града.

Най-накрая излязоха от търговската част и след ня­колко завоя минаха покрай малък парк, пълен със зас­нежени каменни блокове.

-      Щатският парк на столетието - обясни полицаят. - Тези скали са част от светилището на Джон Денвър.

-      Джон Денвър? - Кори потрепери.

-      Всяка година неговите фенове се събират тук на годишнината от смъртта му. Наистина трогателно пре­живяване. Какъв гений беше той и каква загуба е не­говата смърт.

-      Точно така - побърза да потвърди Кори. - Обичам песните му. „Селски пътища, заведете ме у дома...“ - това е любимата ми песен.

-      Още ме кара да се просълзявам.

-      Да, и мен.

Излязоха из стегнатата мрежа от улици в градския център и продължиха нагоре между застаналите мирно красиви огромни ели с клони целите в сняг.

-      Защо изкопаха гробището? - попита Кори. Естес­твено, знаеше отговора, но реши да провери дали на­чалникът има да добави нещо ново.

-      Готви се много луксозен строителен проект, на­речен „Хайтс“. Жилища за по десет милиона долара, големи зелени площи, частен достъп до планината, затворен клуб. Това е най-луксозното строителство в града и носи със себе си много престиж. Стара ари­стокрация и така нататък. В края на 70-те години на миналия век, когато започва строителството, „Хайтс“ купуват Ботушения хълм - хълма, на който е първото градско гробище - и получават съгласие да го премес­тят. Било по времето, когато още е можело да се правят такива неща. Както и да е, преди няколко години се възползваха от това право, за да построят СПА и клуб на хълма. Разбира се, това предизвика шумотевица и градът заведе дело. Но те бяха наели неколцина много хлъзгави адвокати, а и договорът от 1978-а бе подпи­сан и подпечатан, с желязно обезпечаване на вечното ползване. Затова спечелиха, гробището накрая беше изкопано и толкоз. Засега останките са подслонени в склад горе в планината. Нищо не е останало освен копчета, ботуши и кости.

-      Къде ще ги преместят?

-      Веднага щом пукне пролетта, компанията възна­мерява да ги препогребе наблизо.

-      Има ли още спорове?

Началникът махна с ръка.

-      Щом го разкопаха, гневът стихна. Всъщност не ставаше дума за останките, а за запазване на истори­ческото гробище. След като него вече го няма, хората изгубиха интерес.

Елите отстъпиха място на красива долина, блеснала под обедното слънце. В близкия край стоеше обикно­вена издялана на ръка табела с удивително скромни размери, на която пишеше: