Читать «Безбожникът» онлайн - страница 57

— Аристандре, Теламоне, елате тук!

Царят беше възбуден, със зачервено лице и блеснали очи. Беше облечен в полуброня, сякаш идваше от учения. Теламон си спомни, че намерението му беше да ходи на лов.

— Хайде! Елате!

Александър пристъпи напред, почти влачейки мъжа със себе си.

— Аристандър, моят, хм, съветник. Теламон, моят лекар или поне за такъв се смята — добави закачливо царят. — Това е Апелес.

Теламон протегна ръка.

— Чувал съм за теб и се възхищавам на картините ти.

Дългото, подобно на конско, лице на художника, разцъфна в усмивка и грозотата му почти изчезна. Той леко поруменя, докато стискаше ръката на Теламон.

— Много е ласкателно да срещнеш непознат — гласът на Апелес беше нисък и благовъзпитан, — който е виждал и се възхищава на работите ти. Аз също съм слушал за теб, Теламоне. Как си изкарал отровата от белия дроб в храма на Ескулап в Коринт.

— Не е ли ласкателно? — обади се Аристандър, протягайки ръка. — Всички сме чували един за друг. Колко сме забележителни!

Усмивката на Апелес угасна, когато стисна ръката на царския съветник.

— И за теб съм чувал, Аристандре — художникът млъкна, изучавайки лицето на Пазителя на Тайните. — Бих искал да нарисувам очите ти, но може би няма да успея да предам изражението им.

Смутен, Аристандър отстъпи. Александър се наслаждаваше на ситуацията. Той прегърна Апелес като отдавна изгубен брат.

— Апелес е велик художник — очите на царя проблеснаха. — Убедих го да ме нарисува, яхнал Буцефал. Още не съм решил какво ще държа — копието на Артемида или светкавицата на Зевс.

— Можеш да държиш и двете — забеляза Теламон. — А защо не прикрепиш и нещо на главата си?

Александър примигна.

— Не разбирам…

Апелес се разсмя от все сърце, раменете му се разтресоха. Теламон го изучаваше внимателно. Смятаха художника за гений, не само заради умелата му работа с цветовете, но и заради начина, по който улавяше нечие изражение или движение. Ако човек гледаше достатъчно дълго картините му, сякаш влизаше в тях; фигурите и зверовете в стенописите му живееха свой собствен живот. Какъв човек би могъл да владее такава магия? Не беше нито млад, нито стар, в интелигентните му очи проблясваха шеговити пламъчета; веждите се сключваха над дългия остър нос; имаше голяма уста и широка брадичка. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки, свидетелство не само за живот, посветен на изкуството, но и за години страдания.

— Апелес не искаше да дойде в Ефес, защото последния път, когато бил тук, персите се отнесли зле с него — обясни Александър шепнешком. — Но сега той е мой гост — царят вдигна ръце. — Ще нарисува моя портрет в храма на Артемида — голяма, внушителна картина, която ще привлича очите и ще радва сърцето.

— Ще трябва да получиш позволение за това — заяви Апелес. — Управниците на Ефес… — той прехапа устни. — Съжалявам, господарю, ти управляваш Ефес.