Читать «Безбожникът» онлайн - страница 45

Рабин стисна чашата и раменете му се разтресоха.

— Беше точно така, както казваш — изхлипа той. — Това беше последната ми задача. Занесох пълния със злато колан и един сребърен цилиндър. Кентавърът ме очакваше.

— Не, не — прекъсна го Аристандър. — Какво стана, преди да напуснеш двореца?

— Попитах коменданта защо му даваме златото. Той ми отговори: „Това е добро вложение. Кентавърът ще ни осигури ценни сведения.“

— И? — настоя Аристандър.

— Ще ни отърве от проблемите веднъж завинаги.

Теламон усети как изстива, сякаш в галерията беше нахлул студен вятър. Сграбчи персиеца за рамото.

— Какво смяташ, че е имал предвид? Попитал си го, нали?

Рабин кимна.

— Кентавърът ще изпълни нашата смъртна присъда — прошепна той през окървавените си устни. — Последната заповед до градоначалника от Митра — той страхливо отмести поглед — е била да убият вашия цар.

Теламон се взря в тъмните очи на персиеца. Не усети измама, нито двойна игра — човекът беше искрено ужасен.

— Виждаш ли — каза Аристандър злорадо, — документите може и да са били изгорени, а съкровищницата — ограбена, но няма нищо по-хубаво от чифт остри очи, нали, Рабин? Стража! — той кимна към галерията. — Отведете този човек обратно в килията, но се дръжте добре с него. Да получи храна, вино и дрехи.

Той издърпа писаря и го блъсна към войниците.

— Когато ви кажа, ще го придружите до градските порти — ще му дадете кон, кесия сребро и пропуск, за да излезе невредим.

Той изчака, докато Рабин изчезна през вратата.

— Кентавърът е получил пари, за да убие Александър?

— Да — отвърна Аристандър. — Подозирах го. След Граник Александър беше в безопасност, заобиколен от своите войници. Но тук, в град, наполовина пълен с предатели? — той отпи от виното си, взе чашата на Рабин и я преля в своята.

— Те преследват нашия цар, Теламоне. Затова трябва да ги открием.

Трета глава

„Александър бил потомък на Херакъл по бащина линия…“

Диодор Сикул, „Историческа библиотека“

Книга 17, глава 1

Убиецът на Арела, Кентавърът, наблюдаваше трупа на куртизанката, който плуваше с разтворени ръце в басейна сред уголемяващ се ален облак.

— Толкова хубава — промърмори той.

Макар да я беше убил, той се възхищаваше на твърдите й, високи гърди, на прекрасното, порочно тяло. Представяше си я как се гърчи и мята в леглото, гладкостта на кожата й, намазана с най-скъпи благовония.

— Е — въздъхна той, — тази работа трябваше да бъде свършена.

Погледна тъжно китката хиацинти, цъфтящи в подножието на статуята на Афродита, зад която имаше покрита с цветя беседка, сенчест пристан в горещите дни. Спомни си един стих от пиесата на Аристофан „Мирът“:

Не можеш да накараш рака да върви напред.

Сега той беше убиец, посветен на убийството. Не можеше да спре: убий или ще бъдеш убит. Да удариш, преди да те ударят — винаги е било така и така ще бъде. С Александър Македонски нямаше да бъде по-различно. Въпреки убийствата и необходимостта да бърза, Кентавърът не можеше да помръдне от мястото си; стоеше и се наслаждаваше на момента. Беше влязъл в Града на прокълнатите и както гласеше един цитат от „Вакханки“, нямаше друг избор, освен „да върви през руините, които сам беше създал.“