Читать «Безбожникът» онлайн - страница 47

Писарят сложи мантията си върху малката мраморна пейка вляво от портика и завъртя тежката златна гривна на лявата си китка.

— Арела! — гласът му беше дрезгав. — Арела, вратарят ти го няма! У дома ли си?

Убиецът го дебнеше като паяк муха, която кръжи близо до мрежата му.

— Мога ли да вляза?

Хезиод се обърна и Кентавърът стисна здраво камата. Ако се наложеше, щеше да го убие, преди да си тръгне. Писарят промени решението си — взе мантията си и влезе през вратата. Убиецът рязко я затвори. Стреснат, Хезиод се обърна. Отвори уста в безмълвен вик и се разтрепери пред ужасната гледка, която се разкри пред очите му — мъж в наметка с качулка, чието лице беше покрито с маска от конска кожа, а в ръката си държеше дълъг остър нож, насочен към тлъстата му брадичка.

— Какво става тук? — Хезиод отстъпи назад.

Подхлъзна се върху маслото и с трясък се строполи на земята по задник. Седеше си там, а мантията и туниката му попиваха мазната течност. Когато се претърколи, за да се изправи, съзря труповете до стената в сянката на стълбището. Както беше застанал на четири крака, той заквича като прасе. Сигурно сънуваше кошмар. Един ботуш го срита отзад.

— Ставай, прасенце!

Хезиод с мъка се изправи. Изражението на ужас не беше изчезнало от лицето му. Острието още блестеше, но този път допряно до горещата му буза. Кентавърът го принуди да върви, докато застана с гръб към вратата.

— Какво правиш? Защо си тук? — дрезгаво попита гласът иззад маската.

— Аз… имам среща… в двореца на градоначалника.

— С македонския убиец?

— С… — гласът на Хезиод пресекна. Той примигна. Не можеше да спре да трепери. Краката му сякаш газеха в дълбока вода. Беше се подмокрил от страх. Кентавърът забеляза това и тихо се засмя.

— Виж ти, виж ти! Нашият градски писар! Сега не приличаш на герой, а? Смелият, суров съдия, който гледа как влачат мъже, жени и деца към смъртта им.

Хезиод падна на колене и сключи ръце. Опита се да хване полите на мръсната, тежка наметка, но Кентавърът го удари силно през лицето с облечената си в ръкавица ръка и разцепи пълните му устни. Хезиод започна да хленчи. Убиецът се надвеси над него.

— Колко души уби, писарю? Пет-шест? Или тридесет и шест?

— Нямах избор — изхленчи Хезиод. — Агис беше най-кръвожаден. Той, Пелей и Дион.

— Едни и същи фъшкии! — изръмжа Кентавърът. — Кажи ми, Хезиод — гласът му се смекчи, — защо си тук? Клиент ли си на Арела?

Острието на камата бодна дебелата му шия.

— Аз… дойдох… Дойдох да я заведа в двореца на коменданта.

— Защо?

— Може би има сведения.

— За какво? Казвай, Хезиод! Не си философ, за да си играем на диалози с въпроси и отговори. Кажи ми или ще ти прережа гърлото!