Читать «Безбожникът» онлайн - страница 21

„Незаменим“, така го беше нарекъл един от обитателите. Той винаги можеше да каже на новите собственици кой е най-добрият пазар и къде могат да си купят най-евтиното масло. Освен това умееше да си държи устата затворена. Онова, което виждаше, си оставаше тайна. В крайна сметка той не искаше да плаши хората. Въпреки всичко нещо го беше притеснило. Преди няколко дни, когато в града бе настанала сеч, беше дочул някакъв шум, беше излязъл и за първи път от много месеци насам видя просяка. Рядката коса и брада почти скриваха лицето на мъжа. Туниката висеше като чувал върху тялото му, сандалите му бяха износени, в една ръка държеше тояга. Просякът беше застанал по-долу на уличката и изучаваше портата, сякаш омагьосан от образа на Медуза върху нея, заради който къщата беше получила името си. Вратарят харесваше картината — отсечена глава с втренчени очи, отворена уста и коса, която се гърчеше като гнездо змии. Това носеше късмет, нали? Държеше надалеч злите духове или поне така казваше вратарят на всеки нов купувач. Онова, което премълчаваше, беше, че Дома на Медуза имаше нужда от късмет в големи количества. Спомни си историите за ужасната банда „Кентаврите“, които се бяха събирали тук, когато Мали притежаваше къщата. Вратарят никога не беше казвал на никого за това, дори на Леонид, но старият ветеран сигурно знаеше повече и от него. Та за какво си мислеше?

— А да, просякът — промърмори сънено вратарят.

Човекът просто стоеше на алеята, затова той беше излязъл и го беше попитал какво иска. Лицето на просяка беше обезобразено, дълбок белег пресичаше дясната му буза, едното му око беше вечно затворено, а другото блестеше в очакване.

— Как се казваш? — попита го вратарят.

— Защо искаш да знаеш? — отвърна мъжът със силен акцент. — Казвам се Циклоп, но това никого не засяга.

— А защо стоиш там и наблюдаваш къщата?

— Това си е моя работа.

Вратарят щеше да му зададе още въпроси, но просякът имаше зловещ вид и брадичката му беше издадена заплашително напред. Изглеждаше силен, жилав и държеше тоягата, като войник копие. Затова вратарят се беше прибрал на сигурно място зад портите и ги беше затворил. Въпреки това през последните няколко дни беше виждал Циклоп отново — или пред портата, или покрай страничната стена, с дебнещ поглед, като котка, която се готви за скок. Подозренията на вратаря се бяха задълбочили.

— Сигурен съм, че съм го виждал и преди — промърмори той.

Е, поне сега беше в безопасност. Когато македонците влязоха в града и персийците избягаха, къщата беше празна, но сега неговият стар приятел Леонид се беше върнал. Закаленият ветеран се разположи в къщата както някога. Изглеждаше остарял, но все така весел и шумен. Беше изнесъл кана вино, която изпиха заедно с вратаря, докато го разпитваше какво е станало с къщата, откакто беше тук за последен път. Вратарят беше премълчал историята за Мали, за „Кентаврите“, за слуховете за скрито съкровище или какво може би се беше случило тук преди две години. Какво му влизаше в работата? Не искаше да плаши Леонид, който беше довел със себе си още двама войници. Той подбели очи. Беше забравил имената им — млади мъже с жестоки очи, мъже от желязо и кръв, воини. Те не бяха приятелски настроени. Всъщност, ако зависеше от тях, Леонид щеше да го отпрати, но вратарят беше полезен. Той разказа на стария македонец всички слухове от Ефес или поне онези, които знаеше и че през последните години всичко в Дома на Медуза е било спокойно.