Читать «Безбожникът» онлайн - страница 20

— Може би са били упоени — обади се друг войник. — Тук има маса с вино и храна.

Калистен я беше забелязал, но досега не й беше обърнал внимание. Приближи и вдигна ленената покривка. Под нея имаше няколко чаши и две големи кани. Подуши ги — в едната имаше вода, а в другата вино; до тях — малко парче сух хляб, сирене и останки от смокини, фурми и други плодове. Той ги разгледа внимателно.

— Това им беше донесено снощи — обяви Калистен. Взе храната — сиренето беше вмирисано, а повечето от виното и водата бяха изпити, чашите все още бяха мокри.

Калистен взе каната и наля в един бокал.

— На твое място не бих го опитал.

Командирът направи гримаса и вдигна чашата.

— Виното е наред.

Той го изпи на един дъх, наля си вода и повтори движението.

— Какво правиш?

Калистен коленичи при основата на колоната и погледна към шлема си, който беше в другата част на храма.

— Търся път навън — обяви той мрачно. — Ако заспя или получа конвулсии — той се усмихна на помощника си, — ти ще трябва да докладваш. В името на боговете, не знам какво да кажа!

Той седна, но освен леко присвиване в стомаха поради бързото пиене, не почувства нищо. Погледът му падна върху избледнял стенопис на далечната стена, изобразяващ двама кентаври, въоръжени с тояги, които се биеха. Калистен потръпна. Това ли се беше случило и тук? Нима някой кентавър, един от враговете на Херакъл, беше влязъл в храма предишната нощ, за да предизвика това кръвопролитие?

Смъртта беше свила гнездо в Ефес, но вратарят на Дома на Медуза, старо полуразрушено имение на Улицата на поличбите, близо до Квартала на грънчарите, още не го беше разбрал. Той седеше в малката си колибка зад големите порти и наблюдаваше изгрева. Присви очи срещу небето и задъвка с беззъбите си венци, а после изтри слюнката с опакото на ръката си. Не беше спал много, защото, както казваше на приятелите си във винопродавниците: „Сънят е брат на смъртта и никога не можеш да си сигурен, че няма да се разменят.“

Вместо това той стоеше буден и размишляваше за миналото, загледан в небето или разхождайки се в избуялата градина. През пролетта той търсеше пъпките, които щяха да разцъфнат, а в късно лято и есента събираше опадалите плодове. Той беше вратар на Дома на Медуза от много години; знаеше всички легенди и мрачни истории за него, но никой не му вярваше. Къщата минаваше от ръка на ръка, от един купувач — на следващия. Всичките й обитатели се оплакваха, че е обитавана от духове, че в нея цари мрачна, призрачна атмосфера, която смразява кръвта и кара сърцето ти да забие тревожно. Старият вратар се засмя. Ако тук имаше призраци, то те му бяха приятели. Къщата беше стара, мазилката й се ронеше, гредите скърцаха, а когато повееше вятър, сградата сякаш пееше, но това ставаше просто, защото беше стара.

Вратарят пое дълбоко дъх. Въздухът ухаеше на трева, миришеше на маслини и смокини. Той се наслаждаваше на миризмата. Обичаше малката си къщичка, затова винаги се държеше приветливо и работеше усърдно за собствениците на къщата.