Читать «Безбожникът» онлайн - страница 19

— Огледай трупа — нареди му той бързо.

Войникът го послуша.

— Не мога да повярвам — промърмори той, докато се изправяше на крака. — Знаеш ли, когато влязох, долових мирис на конюшня, сякаш тук е имало кон.

Калистен поклати глава.

— Аз също го усетих — обади се друг войник.

Калистен приближи към последния труп, проснат до задния вход. Той лежеше настрани, обърнат с гръб към тях, сякаш беше заспал. Командирът го обърна, побутвайки глинената кана, после вдигна ръка.

— Този е по-различен. Вижте.

Той изтегли трупа в светлината на факлите. По главата му нямаше рани, освен следи от нокти по страните и по лявата ръка, сякаш беше дран от огромна котка. Лицето му беше изподраскано, леко зачервено, по устните му беше засъхнала пяна. Мускулите бяха вдървени, челюстта — стисната, отворените невиждащи очи — изцъклени.

— Защо този е по-различен? — промърмори Калистен.

Той вдигна туниката на мъжа и откри мускулесто, загоряло от слънцето тяло; стомахът беше леко подут. Калистен прегледа пръстите му, те бяха чисти, с изрязани нокти, а мускулите, както и в останалата част от тялото — леко втвърдени.

— Е, войнико? — Калистен погледна към помощника си. — Какво ще кажеш за това?

— Очевидно в храма е имало осем души. Един от тях е бил войник, друг — слуга — той посочи към издраскания труп. — Бих казал, че този е слугата — дрехите му са по-бедни от тези на останалите.

— Добре! — Калистен се изправи. — Ами останалите?

— Единият е изгорен. Не знаем как е умрял.

— А другите?

— Аз… — войникът свали шлема си и почеса мократа си от пот коса. — Не знам как да го кажа.

— Слушам.

— Ами, останалите изглеждат… — войникът погледна боязливо командира си. — Изглеждат, сякаш са били сритани.

— Сритани? — изсмя се Калистен. — Как така?

— Много просто. Всеки труп е бил ударен по два пъти — веднъж в слепоочието, веднъж — отпред. Ако беше с брадва или меч, щеше да има прорезна рана. Да е от тояга? — той сви рамене. — Тя смачква всичко.

— Но? — настоя Калистен.

— Раните са еднакви. Всеки удар е оставил следа като от конско копито. И все пак не ми се вярва.

— Защо, войнико?

— Всички тези мъже са в разцвета си, един-двама са по-стари, но все пак не биха се дали без бой.

— Продължавай — меко го подкани Калистен.

— Сякаш някакъв кон е влязъл тук и е сритал всички, докато са спели — веднъж в слепоочието, веднъж в лицето.

— И този кон — заядливо продължи Калистен — после е запалил един от труповете, издрал е друг до смърт, пресякъл е жаравата, взел е сребърната ваза от плочата, откраднал е съдържанието й и се е стопил във въздуха.

— Ами така излиза.

— И кой ще го каже на Аристандър? — доближи лице до него Калистен.

— Ти. Нали ти си командирът.

Калистен изстена и се отдръпна.

— Има още нещо. Защо не са се съпротивлявали? Защо не са се борили? Защо не са викали за помощ? Проканий не беше новак, а дори не е извадил меча си.