Читать «Балът на глупците» онлайн - страница 7

— Онова момиче — каза Клеър на Шейн.

— Какво момиче?

— Онова, знаеш кое. Онова отвън.

— Имаш предвид кръвопийцата? Да, и какво за нея?

— Тя те зяпа.

— Какво мога да кажа? Аз съм неустоимо чаровен.

— Шейн, това не е смешно. Просто… бъди по-внимателен.

— Винаги съм внимателен. — Което си беше абсолютна лъжа. Очите на Шейн се приковаха в нея и тя усети как тялото й така се сгорещи, че чак бузите й пламнаха. Той леко се усмихна. — Да не би да ревнуваш?

— Може би.

— Няма защо. Аз харесвам моите дами да имат пулс. — Улови ръката й и нежно притисна пръсти към китката й. — Да, ти имаш. И при това бие много бързо.

— Не се шегувам, Шейн.

— Нито пък аз. — Пристъпи по-близо към нея и двамата застанаха плътно един до друг. — Никакъв вампир не може да ни раздели. Вярваш ли ми?

Тя само кимна безмълвно. За нищо на света не можеше точно сега да се насили и да отрони дори дума. Очите му бяха тъмни, с наситено кафяв оттенък. И с тънък златист пръстен. Напоследък често бе надниквала в тях, но досега не бе обръщала внимание колко са красиви.

Вратата отново се отвори и Шейн се отдръпна от нея. Майкъл първо се извърна към тях, за да им поднесе мълчаливото си извинение, след което се обърна към родителите на Клеър.

— Господин Денвърс, госпожо Денвърс, господин Бишъп би искал да се присъедините към него за вечерята — каза той. — Но ако желаете да си отидете у дома…

Ако Майкъл се надяваше те да са променили намерението си, Клеър можеше да му обясни, че това нямаше да се случи. Докато смяташе, че става нещо странно, баща й нямаше да си тръгне. Както можеше да се очаква, той се изправи, с чашата с кафе в ръка.

— Бих хапнал нещо за закуска. Никога не съм опитвал бърканите яйца на Клеър. Идваш ли, Кейти?

Очевидно той още нищо не бе разбрал, отчаяно си помисли Клеър, но и тя беше същата, когато за пръв път дойде в Морганвил. Не беше забелязала знаците, които направо щяха да й избодат очите, нито бе взимала на сериозно директните инструкции. Може би бе наследила това качество от родителите си, заедно с бялата кожа и леко къдравата коса. Бишъп можеше да им отнеме живота.

А пък те се страхуваха за нея.

Наблюдаваше как родителите й последваха Майкъл в другата стая, след което се зае да помага на Ева да разпредели яйцата, бекона и бисквитите по чиниите от хубавия сервиз. Но нищо не можеше да спаси грейви соса, станал на бучки. Пресипаха го в една купа, надявайки се да стане чудо, след което мълчаливо го отнесоха в къта за хранене, заемащ един от ъглите на дневната.

Клеър отново се удиви, както в най-шантавите времена, как се променяше мигновено настроението в къщата. Не само настроението на хората в нея, а и на самата къща. Точно сега излъчваше студ, мрак, някакво зловещо предчувствие. Почти враждебно. И като че ли цялата тази мрачна емоция бе свързана с новопристигналите вампири.

Къщата бе разтревожена, нащрек. Солидните викториански мебели й се струваха сякаш изгърбени и деформирани, и от тях не се излъчваше никаква приветливост, никаква топлина. Дори светлините изглеждаха мъждукащи и Клеър усещаше нещо, едва ли не нечие присъствие — така както понякога усещаше Майкъл, когато бе затворен в къщата като призрак. Кожата й настръхна.