Читать «Балът на глупците» онлайн - страница 2

— … и бисквити — изрече провлачено жената, облегнала се на страничната облегалка на креслото му. — Обичам бисквити. И мед.

Господин Бишъп я изгледа снизходително, както човек би погледнал домашния си любимец. Очите й блестяха като ледени късове и тя се движеше толкова плавно и безшумно, че не бе възможно да е обикновено човешко същество. Но не криеше вампирската си същност, както се опитваха да правят някои от вампирите в Морганвил.

Жената продължаваше да се усмихва, без да откъсва тъмните си очи от Шейн. На Клеър никак не й харесваше как го гледаше. Изражението й бе… алчно. Вампирката притежаваше глас, чийто тембър се провлачваше бавно като гъст и лепкав сироп, нещо като южняшки акцент, но не съвсем.

— Бисквити — съгласи се господин Бишъп, като леко се подсмихна. — И ще те помоля за още нещо, дете, да приготвиш и сос „грейви“. — Усмивката му се стопи, когато се извърна към четиримата, застанали пред него. — А сега се залавяйте за работа. Веднага.

Шейн сграбчи ръката на Клеър и я повлече към кухнята. Но колкото и да бързаше, Майкъл беше там пръв, бутайки Ева през вратата.

— Хей! — извика Ева сърдито. — Нали вървя!

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — подкани я Майкъл. Лицето му, обикновено напомнящо на ангелско, сега изглеждаше изострено и напрегнато. Захлопна вратата, когато всички се озоваха вътре в безопасност. — Добре. Нямаме голям избор. Да направим точно това, което той ни поръча и да се надяваме, че Амели ще оправи всичко, когато дойде тук.

— Аз пък си мислех, че напоследък се изживяваш в ролята на Големия Лош Кръвопиец — промърмори Шейн. — Та това е твоята къща. Не можеш ли просто да ги изхвърлиш навън? — Въпросът бе съвсем уместен, а и Шейн се постара да не прозвучи предизвикателно. Или поне донякъде. Когато влезе в кухнята, Клеър потръпна от студ. Стори й се, че цялата къща все повече изстиваше.

— Сложно е — зае се да обяснява Майкъл. Затърси кафе в кухненските шкафове. — Да, това е нашата къща. — На Клеър й направи впечатление, че натърти на думата нашата. — Но ако откажа гостоприемство на Бишъп, мога да ти гарантирам, че ще ни срита задниците.

Шейн се облегна на печката и скръсти ръце.

— Просто си помислих, че щом сме на твой терен, би трябвало да си по-силен от тях…

— Би трябвало, но не съм. — Майкъл изсипа една лъжица кафе в кафеварката. — Но точно сега не се дръж като задник… точно сега нямаме време за това.

— Не се опитвам да се правя на задник, пич. — Клеър бе готова да се закълне, че в момента той наистина го мислеше. Майкъл също го разбираше и хвърли извинителен поглед към Шейн. — Само се опитвам да си обясня доколко надълбоко сме се накиснали в бозата. Не че те обвинявам, човече. — Поколеба се за миг, преди да продължи: — Как мислиш, имаш ли шанс?

— С всеки друг вампир щях да знам срещу какво съм изправен. Кой е по-силен, кой е по-слаб, дали ще мога да победя в пряк сблъсък, ако се стигне до това. — Майкъл наля вода в кафеварката и я включи, за да се свари кафето. — Но с тези тук знам, че нямам никакъв шибан шанс. Дори само срещу един от тях, да не говорим за тримата, дори и цялата къща да ме подкрепя. Те са опасни, човече. Истински злодеи. Само Амели или Оливър могат да се справят с тях.