Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 71

Пит се усмихна и разтърси ръката му. В поздрава на мъжа нямаше капка сърдечност, но Пит не се засегна. Познаваше Хюго повече от двайсет години. Шофьорът, който беше и верен помощник на Пърлмутър, всъщност беше добродушен и мил човек, но имаше каменно като на Бъстър Китън лице и рядко се усмихваше или изразяваше дружелюбност. Той вдигна пътната чанта на Пит и я сложи в багажника, после изчака Пит да постави до нея дървения сандък. След това му отвори задната врата.

Пит се качи в колата и са настани на задната седалка, две трети от която беше заета от огромното туловище на Пърлмутър.

— Сейнт Джулиан, заприличал си на същинска цигулка.

— По-скоро на контрабас. — Пърлмутър обгърна с длани главата на Пит и го целуна по двете бузи. Огромният мъж носеше сламена шапка върху посивялата си коса. Лицето му беше червендалесто с топчест нос и небесносини очи. — Отдавна не сме се виждали. От онази вечеря, която младата жена от Националната служба по натурализация и емиграция ни приготви в апартамента ти.

— Джулия Мари Лий. Беше някъде миналата година по това време.

— Какво стана с нея?

— Последното, което чух, е, че са я назначили в Хонконг.

— Не се задържат дълго при теб, а? — вметна Пърлмутър.

— Знаеш, че не съм от мъжете, които жените водят вкъщи, за да ги представят на майките си.

— Глупости. Ще спечелиш много, ако някой ден се задомиш.

Пит смени темата.

— Не надушвам ли манджа?

— Откога не си ял?

— Пих кафе на закуска и чаша безалкохолно на обяд.

Пърлмутър вдигна една кошница за излети от пода и я постави в широкия си скут. После свали сгъваемите таблички от орехово дърво от гърба на предната седалка.

— Приготвих малка закуска за пътуването ни до Фредериксбърг.

— Там ли отиваме? — попита Пит, очаквайки с нетърпение да се нахвърли върху лакомствата в кошницата.

Пърлмутър само кимна, докато му подаваше бутилка шампанско „Вьов Клико“, с жълт етикет.

— Любимото ми! — възкликна Пит.

След като Мълхоланд излезе през главния портал, той зави наляво по околовръстното шосе и продължи на изток по моста над река Потомак. Като стигна до Спрингфийлд, зави на юг. На задната седалка Пърлмутър сложи сребърни прибори и китайски порцелан върху табличките, след което започна да подава на Пит най-различни ястия, като се започнеше от пай с гъби и агнешки момици, панирани стриди, няколко вида пастет и сирена, и се свършеше с круши, задушени с червено вино.

— Това е същински пир, Сейнт Джулиан. Рядко ми се случва да ям такива деликатеси.

— А на мен не — потупа изпъкналия си корем Пърлмутър. — По това се различаваме с теб.

Пищната гощавка завърши с малък термос с кафе еспресо.

— Без коняк? — възмути се на шега Пит.

— Твърде е ранен часът за шейсетгодишен човек като мен да си позволява твърд алкохол. Първо ще си подремна малко.

— Къде се намира другият обсидианов череп, за който ми спомена?

— Във Фредериксбърг.

— Това разбрах.

— Той принадлежи на една много мила възрастна дама на име Кристин Мендър-Хъстед. Прабаба й намерила черепа, когато китоловният кораб на съпруга й бил скован от зимните ледове в Антарктика. Увлекателна случка. Според семейната история един ден Роксана Мендър се загубила върху паков лед. Когато съпругът й капитан Брадфорд Мендър, собственик и корабоводител на китоловния кораб „Паловерде“, и екипажът му отишли да я спасят, те попаднали на изоставен английски търговски ветроходен кораб, качили се на борда и го претърсили. Открили труповете на екипажа и пътниците. В един от килерите за провизии намерили черен обсидианов череп и други странни предмети, които обаче трябвало да оставят, тъй като ледът започнал да се пропуква и те побързали да се върнат на техния кораб.