Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 32

Водата беше мътна и лъчът от водолазната му лампа проникваше едва на три метра във водния мрак. Той разчиташе на подпорните греди, покрай които минаваха, за да добие представа на какво разстояние са се отдалечили. Най-накрая стигнаха до място, където тунелът правеше остър завой и свършваше в галерия, отвеждаща към вертикална шахта. Той влезе в нея и изпита чувството, че е погълнат от някакво чудовище, обитаващо дълбините. След две минути двамата излязоха на повърхността и водолазът насочи лампата си към тъмнината над главите им. Друг хоризонтален тунел отвеждаше към следващото ниво на рудника „Рай“, на дванайсет метра над тях.

Пат приглади назад полепналите по лицето й кичури коса и го погледна с широко отворени очи. Едва тогава мъжът видя, че те имаха прекрасен маслиненозелен цвят.

— Успяхме! — изрече задъхано тя и започна да кашля и плюе вода. — Знаехте ли за тази шахта?

Той вдигна високо направляващия компютър.

— Това малко съкровище ми сочеше пътя — отвърна той и постави ръцете й върху едно от покритите с тиня стъпала на силно ръждясала стълба. — Ще можете ли да се изкачите сама до горното ниво?

— Дори ще литна, ако трябва — отвърна Пат, преливаща от радост, че се е измъкнала от онази противна кухина и от мисълта, че има шанс, макар и незначителен, да доживее до старини.

— Като се качвате, дръжте се отстрани на стълбата и гледайте да стъпвате в края на стъпалата, защото са стари и вероятно са прогнили от ръждата. Така че бъдете внимателна.

— Ще се справя. Няма да допусна провал, не и след като ме изведохте дотук.

Той й подаде малка газова запалка.

— Вземете това, намерете някое сухо място и запалете огън. Прекалено дълго се задържахте в студената вода.

Докато той нагласяше маската върху лицето си и се приготвяше да се гмурне отново, тя изведнъж го сграбчи за китката. Почувства се запленена от матовозелените му очи.

— Ще се върнете ли за останалите?

Той кимна и й хвърли насърчителна усмивка.

— Ще изведа и тях. Не се безпокойте. Все още има време.

— Така и не ми казахте кой сте вие.

— Името ми е Дърк Пит — отвърна той, после налапа накрайника за дишане, помаха й веднъж и се загуби под кафявата вода.

* * *

В древната кухина водата беше стигнала до раменете на двамата мъже. Ужасът им от клаустрофобия като че ли нарастваше с покачването на водата. Паниката им бе отстъпила пред примирението със съдбата им в техния малък частен Хадес, дълбоко под земята. Маркес предпочете да се преборва с последния си дъх, докато Амброуз безмълвно се бе приготвил да прегърне неминуемата смърт. Възнамеряваше да си поеме дълбоко дъх и да се гмурне през пукнатината в тунела и да плува, колкото издържат дробовете му.

— Той няма да се върне, нали? — промълви Маркес.

— И аз тъй мисля. Или пък няма да успее навреме. Вероятно просто е сметнал за добре да ни вдъхне напразни надежди.

— Странно, имах чувството, че можем да му вярваме.

— Може би все още можем — каза Амброуз, като забеляза една светлинка, мъничка като светулка, да се приближава към тях под водата.

— Слава богу! — възкликна Маркес, когато лъчът от халогенната водолазна лампа се пречупи и затанцува по тавана и стените на камерата, миг преди Пит да подаде глава над повърхността. — Върнахте се все пак!