Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 28

Преди Пат да каже нещо, рудокопачът се измъкна през дупката и стаята отново потъна в пълен мрак. Амброуз и Пат стояха смълчани, отново ги обзеха първоначалните тръпки на ужас и паника. Не минаха и пет минути, и Маркес се върна. Те не виждаха лицето му, тъй като лампата на каската му светеше в очите им, но усещаха, че пред тях е човек, видял и докоснал се до гибел.

— За съжаление новините са лоши — заговори той бавно. — Срутването е станало близо до изхода на шахтата. По моите изчисления то е с дължина най-малко триста метра. Ще са нужни дни, а може би и седмици за разчистването на отломъците от камъни и греди.

Амброуз се вгледа отблизо в лицето на рудокопача, търсейки да открие някакъв израз на надежда.

— Но ще бъдем извадени, преди да сме умрели от глад, нали?

— Не гладът е проблем — рече Маркес, неспособен да прикрие тона на отчаяние в гласа си, — а водата. Тя се покачва непрекъснато, нивото й в тунела е достигнало вече към деветдесет сантиметра.

Едва сега Пат забеляза, че панталоните на Маркес са подгизнали до коленете.

— Значи сме затворени тук без излаз отникъде?

— Не съм казал това! — сопна се рудокопачът. — Има голяма вероятност водата да се оттече в някой травербан, преди да стигне до кухината.

— Но не сте напълно сигурен — вметна Амброуз.

— Ще го разберем след няколко часа — отговори уклончиво Маркес.

Лицето на Пат пребледня, дишането й стана бавно. Смразяващ страх я обзе, когато чу първите звуци на бълбукаща навън от кухината вода. Отначало количеството не беше голямо, но бързо се увеличаваше. Тя срещна погледа на Амброуз. Той не можеше да скрие ужаса, изписан на лицето му.

— Какво ли изпитва човек — прошепна тя едва чуто, — когато се дави.

Минутите се нижеха като години, а следващите два часа се проточиха като векове. Водата неотклонно се покачваше и накрая нахлу през дупката на пода и образува локви около подметките им. Парализирана от ужас, Пат притисна гръб в стената, опитвайки се напразно да спечели още няколко секунди свобода пред неумолимата атака на водата. Замоли се наум да стане чудо и нивото да се задържи, преди да стигне до раменете й.

Ужасяващата мисъл да умре на триста метра под земята беше кошмар, който трудно можеше да възприеме. Спомни си, че беше чела някъде за трупове на загубили се в лабиринта от подводни пещери изследователи, чиито пръсти били остъргани до костите в опитите им да дерат с нокти твърдата скала, за да си пробият път през нея.

Двамата мъже стояха смълчани и потиснати. Маркес не можеше да повярва, че някакви незнайни хора са се опитали да ги убият. Не виждаше никаква причина, нито мотив за такова деяние. Мисълта за огромната скръб, в която скоро щеше да се потопи семейството му, го разчувства.

Пат си мислеше за дъщеря си и се изпълни с дълбоко отчаяние, че няма да доживее да види как единственото й дете ще порасне и ще стане жена. Не беше честно да умре дълбоко в недрата на земята, където тялото й никога нямаше да бъде намерено. Искаше й се да заплаче, но сълзите й отказваха да закапят.