Читать «Атентатът» онлайн - страница 98

Омр поклаща глава и забравя да пусне ръката ми. Старите му очи, разядени от пясъчните ветрове и от злощастията, светят като замърсени скъпоценни камъни.

Вървя направо през зеленчуковата градина, прониквам в нещо като овощна градина с мършави като скелети дървета, търся детските си маршрути. Някогашните пътечки са изчезнали, но козите са очертали други, може би не чак толкова очарователни, но все така безгрижни. Виждам хълма, от който тръгвах да диря покой. Колибата, където баща ми беше установил ателието си, се е продънила; едната страна продължава да се държи, но всичко останало се е превърнало в руини, напълно сринати от пороите. Стигам до каменния зид, отвъд който заедно със сюрия братовчеди подготвяхме засади срещу невидими армии. Едно парче се е откъртило и мястото веднага е било превзето от плевелите. Точно на това място майка ми погреба мъртвороденото ми кученце. Толкова ми беше мъчно, че тя плака заедно с мен. Майка ми… състрадателна душа, която се разтопява в спомените; изгубена завинаги любов в гълчавата на времето. Сядам върху един голям камък и спомените потичат. Не бях син на султана, но все пак виждам принц с разперени като крила на птица ръце, прелитащ над световната нищета като молитва над бойните полета, като песен над мълчанието на тези, които изнемогват.

Слънцето вече докосва мислите ми. Ставам и се изкачвам по хълма, на който стоят на стража няколко рошави дървета. Преодолявам сипей, ето ме на гребена; тук беше наблюдателната ми кула по времето на щастливите войни. Някога, когато се покатервах тук, погледът ми се простираше толкова надалече, че с малко повече концентрация можех да видя края на света. Днес, изскочила от кой знае кой зъл умисъл, уродлива стена неуместно се издига срещу моето някогашно небе, толкова отвратителна, че кучетата предпочитат да препикават къпините, отколкото нея.

— Шарон чете Тората на обратно — казва някакъв глас зад гърба ми.

Старец, загърнат в избеляла, но чиста роба, стои зад мен. Подпрял се на тояга, с покрусен вид и беловласа глава, той измерва с поглед стената, закриваща хоризонта. Човек би казал, че е Мойсей пред Златния телец.

— Евреинът скита, защото не понася стените — казва той, без да ми обръща внимание. — Не е случайно, че е издигнал стена, за да се оплаква пред нея. Шарон чете Тората на обратно. Той смята, че ще предпази Израел от враговете му, но просто го затваря в ново гето, може би не толкова ужасяващо, но също толкова несправедливо.

Най-после той се обръща към мен.

— Простете, че ви обезпокоих. Видях ви да се качвате по пътечката и помислих, че виждам стар приятел, когото съм изгубил преди повече от десетилетие и който ми липсва. Имате неговия силует, неговата походка, а сега, когато ви гледам отблизо, виждам, че и чертите ви са сходни. Не сте ли случайно Амин, синът на художника Редуан?

— Точно така.

— Сигурен бях. Много приличате на него. За миг помислих, че сте неговият призрак.

Подава ми мършавата си ръка.