Читать «Атентатът» онлайн - страница 62

Шофьорът на камионетката ме хваща за лакътя и ме побутва към някаква къща вдясно. Той не ме придружава по-нататък. Едър тип с вид на панаирджийски акробат ме кани да вляза в салон, покрит с вълнени килими, а там млад мъж с черен камиз, бродиран на ръкавите и на врата, широко разперва ръце.

— Братко Амин, имам привилегията да те посрещна в скромното си жилище — казва той с лек ливански акцент.

Лицето му не ми говори нищо. Не смятам, че някога съм го срещал или виждал някъде. Красив е, със светли очи и фини черти, само мустаците са прекалено буйни, за да изглеждат истински. На вид е на не повече от трийсет години.

Приближава се до мен и ме прегръща, като ме пошляпва по гърба, както правят муджахидините.

— Братко Амин, приятелю, орис моя. Не можеш да си представиш каква чест е за мен.

Решавам, че не е нужно да му напомням какъв бой ми дръпнаха вчера неговите наемници.

— Ела — казва той, грабвайки ръката ми, — настанявай се, седни до мен.

Гледам застаналия на пост гигант до вратата. С недоловим жест моят домакин го отпраща.

— Съжалявам за вчера — заявява той, — но признай си, че малко от малко си го търсеше.

— Ако такава е цената човек да се срещне с вас, струва ми се, че сметката е прекалено солена.

Той се смее.

— Други преди теб не успяха да се отърват толкова евтино — доверява ми с известна арогантност в гласа. — Преживяваме моменти, когато нищо не бива да се оставя на случайността. Най-малката толерантност и всичко може да се срути.

Той повдига полите на камиза си и сяда с кръстосани крака на плетена постелка.

— Мъката ти разтърсва дълбините на душата ми, братко Амин. Бог ми е свидетел, страдам колкото теб.

— Съмнявам се. Тези неща не могат да бъдат разпределени справедливо.

— Аз също изгубих близките си.

— Не мога да страдам за тях колкото теб.

Той стиска устни.

— Разбирам…