Читать «Атентатът» онлайн - страница 61

Вечерта, след като никой не идва да ме потърси, решавам да се върна в джамията. В една уличка ми се нахвърлят двама мъже. Първият ме хваща за яката и ме подкосява с крак; вторият ме изритва с коляно в кръста, докато падам. Пъхвам ранената си ръка под мишницата и се присвивам доколкото мога, за да се предпазя от ударите, които започват да валят от всички страни. Двамата мъже настървено ме налагат и заплашват, че ще ме линчуват, ако отново се появя наоколо. Опитвам се да стана и да допълзя до някоя врата, но те ме теглят за краката към средата на улицата и ме ритат по гърба и по бедрата. Случайните минувачи се разбягват и ме оставят на яростта на нападателите. Сред жестоките удари и виковете нещо избухва в главата ми и аз изгубвам съзнание…

Когато идвам на себе си, откривам, че съм обграден от сюрия хлапета. Едно от тях пита дали не съм умрял, друго му отговаря, че вероятно съм пиян — всичките отстъпват, когато сядам на задника си.

Вече е паднала нощта. Залитам и се подпирам на стените, краката ми треперят, а главата ми кънти. Хиляди акробатики са ми нужни, за да се добера до къщата на Ясер.

— Боже мой! — възкликва ужасено Ким.

Заедно с Ясер ми помагат да седна на една тапицирана пейка и се опитват да разкопчеят ризата ми. Ким се успокоява, когато открива, че освен контузиите и драскотините по тялото ми няма нито следа от хладно оръжие или от куршуми. След като ми оказва първа помощ, тя грабва телефона, за да извика полиция — Ясер е на път да получи инфаркт. Заявявам на Ким, че и дума не може да става за полиция, нямам никакво намерение да се оплаквам, особено пък за нанесения ми побой. Тя протестира, заявява, че съм луд и ме моли незабавно да я последвам в Йерусалим; категорично отказвам да напусна Витлеем. Ким си дава сметка, че съм напълно заслепен от омразата и нищо няма да ме отклони да следвам своята фиксидея.

На другия ден, със смазано тяло и накуцвайки, отново отивам в джамията. Никой не понечва да ме изхвърли. Вярващите наоколо мислят, че съм просто закъснял за молитвата.

Вечерта някой се обажда у Ясер и заявява, че след половин час ще дойдат да ме вземат. Ким ме предупреждава, че вероятно става дума за клопка, но мен не ме е грижа. Уморен съм да предизвиквам дявола и да получавам ритници от него; искам най-после да го видя целия, като съм готов да страдам до края на живота си.

При Ясер пристига някакво момче. То иска да го следвам до площада, където юноша поема щафетата. Младежът дълго ме разхожда из потъналото в мрак предградие; подозирам, че се върти в кръг, за да ме обърка. Най-после спираме пред западнало магазинче. До спуснатите наполовина железни кепенци ни чака мъж. Той отпраща младежа и ме приканва да го последвам в помещението. На края на коридор, осеян с празни щайги и изтърбушени кашони, ме посреща друг мъж. Влизаме в оскъдно осветен вътрешен двор, а оттам в гола стая, където ми нареждат да се съблека и да нахлузя анцуг и нови еспадрили. Мъжът ми обяснява, че това са мерки за сигурност и че полицията може да ми е лепнала подслушвателно устройство, за да следят всяка моя стъпка, затова проверява дали не нося микрофон или нещо подобно по тялото си. Час по-късно идва да ме вземе някаква камионетка. Завързват ми очите и ме просват на пода. Обикаляме известно време и чувам как някаква врата се отваря, за да пропусне колата. Залайва куче, но мъжки глас го укротява. Нечии ръце ме вдигат и махат лентата от очите ми. Намирам се в голям двор, в края на който въоръжени силуети са застанали на пост. Внезапно тръпки ме побиват; изведнъж ме хваща страх и се чувствам като плъх в капан.