Читать «Атентатът» онлайн - страница 60

Аз мълча, а той прави презрителна гримаса и заявява категорично:

— Поради всичко това не виждам за какво бихме могли да разговаряме.

— За жена ми!

— Тя е мъртва — отбелязва той сухо.

— Още не съм я оплакал.

— Това си е ваш проблем, докторе.

Студенината на тона му, съчетана с експедитивния му характер, ме дестабилизира. Не мога да повярвам, че човек, който е близо до Бога, може да бъде толкова отдалечен от хората, толкова нечувствителен към мъката им.

— Не ми харесва начинът, по който говорите.

— Страшно много неща има, които вие не харесвате, докторе, но не мисля, че това ви освобождава от каквото и да било. Не знам кой се е занимавал с вашето възпитание; сигурен съм обаче: не сте посещавал добро училище. От друга страна, нищо не ви дава право да се правите на толкова възмутен и да се поставяте над общността на обикновените смъртни; нито социалното ви преуспяване, нито храбростта на съпругата ви, казано мимоходом, не ви издига в очите ни. За мен вие сте клет нещастник, жалък сирак без вяра и без утеха, който блуждае като сомнамбул посред бял ден. Дори по вода да ходите, това няма да ви измие от обидата, която въплъщавате. Защото истинско копеле не е онзи, който не познава баща си, а който няма ориентири. От всички шугави овце той е най-много за съжаление и най-малко за оплакване.

Измерва ме с поглед, а устата му е готова да ме ухапе:

— А сега се махайте. Привличате зло към светилището.

— Забранявам ви…

— Вън!

Ръката му сочи към завесата, непоколебима като остър меч.

— И още нещо, докторе: между възможността да се интегрираш и да се дезинтегрираш полето за маневриране е толкова тясно, че и най-малката грешка може всичко да развали.

— Илюминат нещастен!

— Просветлен — уточнява той.

— Смятате се за упълномощен с божествена мисия.

— Всеки доблестен човек има такава мисия. Иначе той би бил суетен, егоистичен и несправедлив.

Той пляска с ръце. Прислужникът, който видимо слухти на вратата, идва и ме хваща за рамото. Отхвърлям го яростно и се обръщам към имама.

— Няма да напусна Витлеем, преди да се срещна с отговорно лице от вашето движение.

— Излезте оттук, ако обичате — отсича имамът и взема Корана от статива.

Сяда отново върху възглавницата и се прави, че мен вече ме няма.

Ким звъни на мобилния ми телефон. Много е ядосана от начина, по който я изоставих. За да си изкупя греха, приемам тя да дойде при мен във Витлеем и й определям среща на бензиностанцията в началото на града. След това отиваме при млечната ми сестра, която не се е възстановила от последния пристъп на болестта си.

Сигурни, че хората на имама непременно ще се появят, ние оставаме до леглото на Лейла. Ясер се присъединява към нас малко по-късно. Той заварва Ким да се занимава с жена му и не се опитва да разбере дали е моя приятелка или лекарка, извикана по спешност. Оттегляме се в друга стая, за да поговорим. За да ми попречи да проваля края на деня му, той изрежда опасностите, които грозят пресата му за зехтин, дълговете, които се трупат, както и шантажа, на който го подлагат кредиторите му. Слушам го, докато остава без дъх. На свой ред му разказвам за деловата си среща с имама. Той се задоволява да кима с брадичка, а дълбока бръчка прорязва челото му. Внимателен е, не рискува да направи никакъв коментар, но поведението на имама сериозно го тревожи.