Читать «Атентатът» онлайн - страница 23

Ким ме намира паднал насред алеята. Нападателите ме преследваха и вътре в моята градина и продължиха да ме бият дълго след като паднах на земята. Като гледах разширените им зеници и бълващите им устни, реших, че ще ме линчуват.

Никой от съседите не ми се притече на помощ, нито една християнска душа не се сети да повика полиция.

— Ще те отведа в болница — казва Ким.

— Не, не в болница. Не искам да се връщам там.

— Струва ми се, че имаш нещо счупено.

— Моля те, не настоявай.

— Във всеки случай, не можеш да останеш тук. Те ще те убият.

Ким успява да ме пренесе в моята стая, преоблича ме, събира някои мои неща в един сак и ме настанява в колата.

Брадатите мъже изникват кой знае откъде, вероятно повикани от някой наблюдател.

— Оставете го да пукне — вика единият от тях на Ким. — Той е измет…

Ким стремително потегля.

Преминаваме през квартала като пощурял болид през минно поле.

Ким ме отвежда направо в един диспансер близо до Яфо. Рентгенът не показва счупвания, но имам тежки контузии на дясната китка и на коляното. Медицинската сестра дезинфектира охлузванията по ръцете ми, изтрива с гъба спуканите ми устни, почиства изранените ноздри. Тя мисли, че състоянието ми е следствие от спречкване между пияници; жестовете й са изпълнени със състрадание.

Напускам кабинета, подскачайки на един крак, с нелеп бинт около ръката.

Ким ми предлага рамото си, но аз предпочитам да се подпра на стената.

Тя ме отвежда у тях, на „Ждерот Йерушалайм“, в ателието, преустроено в жилище, което тя купи по времето, когато все още делеше живота си с Борис. Често идвах тук да отпразнуваме някое щастливо събитие или да прекараме чудесна вечер с приятели заедно със Сихем. Двете жени се разбираха добре, независимо че моята, по-скоро сдържана, обикновено оставаше малко напрегната. Ким не обръщаше внимание. Тя обожава да посреща гости и да устройва празненства. Откакто преживя измяната на Борис, тя работи два пъти повече.

Качваме се на асансьора. Възрастна лелка се качва с нас до втория етаж. На площадката на четвъртия етаж едно пале лае, но ни позволява да стигнем до вратата в дъното. Това е кученцето на съседката — тя ще го изхвърли, щом порасне, и ще си вземе ново; винаги прави така.

Ким има затруднения с бравата — както винаги, когато е нервна. Трапчинки се появяват на бузите й, докато гримасничи от усилие. Отива й да е малко ядосана. Накрая открива правилния ключ и ми прави път да вляза.

— Чувствай се като у дома — казва ми тя.

Сваля ми сакото и го закачва във вестибюла; с брадичка посочва към салона, където се гледат враждебно плетен стол и стар фотьойл от износена кожа. Голяма сюрреалистична картина заема половината от стената; човек би казал, че е драсканица, правена от буйни деца, обсебени от кървавочервеното и от черното като въглен. Върху кръгла еднокрака масичка от ковано желязо, открита в антикварен магазин, където Ким обожава да се рови през уикенда, сред керамичните украшения и пълния догоре пепелник забелязвам вестник… Отворен е на снимката на жена ми.