Читать «Атентатът» онлайн - страница 22

— Какво се опитваш да сториш със себе си, Амин? Ставай и излизай веднага. Ще се поболея само като те гледам.

Тя ми помага да стана, завива ме в хавлия и енергично ме разтрива.

— Не мога да повярвам — повтаря тя. — Как си могъл да заспиш във вода до шията? Даваш ли си сметка!… Тази сутрин имах предчувствие. Нещо ми нашепваше, че непременно трябва да отскоча дотук, преди да отида в болницата. Навеед ми се обади, щом са те освободили. Вчера идвах три пъти, но ти още не беше се върнал. Помислих си, че си отишъл при роднина или при приятел.

Тя ме отвежда в моята стая, поставя матрака на леглото и ми помага да легна. Все по-силно треперя, а челюстите ми направо ще изхвръкнат.

— Тичам да ти направя топла напитка — казва тя, като ме завива.

Чувам я как се суети в кухнята и се питам къде съм сложил това или онова. Устата ми цялата се тресе и не мога да изрека нито дума. Свивам се под завивката като в майчината утроба, искам да стана съвсем мъничък, за да се постопля.

Ким ми носи голяма купа с билков чай, повдига ми главата и се опитва да изсипе в устата ми димящата подсладена отвара. Нажежена до бяло лава се разлива в гърдите ми и достига до стомаха.

Ким не успява да обуздае треперенето ми.

Тя оставя купата на нощното шкафче, оправя възглавницата и отново ме кара да легна.

— Кога се върна? Късно през нощта или сутринта? Когато видях решетката открехната, а входната врата широко отворена, си помислих за най-лошото… Че някой се е вмъкнал у вас.

Не мога да й отвърна нищо.

Тя ми обяснява, че преди обяд трябва да оперира пациент, опитва се да се свърже с чистачката по телефона, за да я накара незабавно да дойде, но непрекъснато попада на секретаря и накрая оставя съобщение. Не иска да ме остави без наблюдение, търси разрешение, но не намира. Поуспокоява се, след като ми измерва температурата, приготвя ми нещо за хапване и си тръгва, обещавайки да се върне, щом бъде възможно.

Не я видях да си тръгва.

Вероятно съм заспал…

Разбужда ме скърцането на вратата на оградата. Отхвърлям завивката и отивам до прозореца. Двама младежи тършуват из градината, със свитъци вестници в ръце. Десетки изрязани от всекидневниците снимки лежат по тревата. Сеирджии са се струпали срещу къщата. „Махайте се“, викам аз. Не успявам да отворя прозореца и изскачам на двора. Младежите офейкват. Преследвам ги на улицата с боси крака, а главата ми кипи… „Мръсен терорист! Боклук! Арабски предател!“ Хулите ме спират. Обаче е късно, озовавам се заобиколен от свръхвъзбудена шайка. Двама брадати със сплетени коси плюят отгоре ми. Ръце ме блъскат. „Така ли благодарят при вас, мръсен арабино? Като хапете ръката, която ви е измъкнала от лайната?…“ Сенки се плъзгат зад гърба ми, за да предотвратят отстъплението ми. Храчка ме улучва в лицето. Една ръка дърпа яката на халата ми… „Виж в какъв дворец живееш, копеле! Какво още ти трябва, за да се научиш да бъдеш благодарен?…“ Разтърсват ме целия. „Първо трябва да го дезинфектираме, преди да го хвърлим на кладата.“ Ритник се забива в корема ми, втори ритник ме изправя. Носът ми експлодира, след това и устните. Не успявам да се защитя с ръце. Дъжд от удари се изсипва върху мен и губя опора под краката си…