Читать «Атентатът» онлайн - страница 25

Щом успях да направя няколко крачки без да се опирам на стената, поисках да се видя с Навеед Ронен. Искаше ми се да устроя сносно погребение на съпругата ми. Не можех да понеса мисълта за хладилната камера на моргата, където тя лежеше с етикет на палеца на крака. За да ми спести ненужната мъка, Навеед донесе надлежно попълнени формуляри; трябваше само да поставя подписа си.

Платих исканата сума и прибрах тялото на жена ми, без да кажа нищо никому. Исках да погреба Сихем без излишни свидетели в Тел Авив, града, където се срещнахме за първи път и решихме да живеем, докато смъртта ни раздели. Бях сам на гробището, съпровождаха ме единствено гробарят и имамът.

Когато затрупаха с пръст ямата, в която отсега нататък щеше да остане най-хубавата част от живота ми, се почувствах малко по-добре. Сякаш се бях преборил с тегоба, която ми изглеждаше немислима. Изслушах до края словото на имама, пъхнах му банкноти в уж противящата се ръка и се върнах в града.

Сега вървя по булеварда към морето. Туристи си правят снимки за спомен. Няколко млади двойки флиртуват под сянката на дърветата; други се разхождат, сплели ръце. Отивам в малко бистро, поръчвам кафе, заемам място до остъклената витрина и спокойно пуша цигара след цигара.

Слънцето започва да клони към залез. Спирам такси и моля да ме остави на „Ждерот Йерушалайм“.

При Ким има гости. Никой не чува, че съм се върнал. От вестибюла не мога да надзърна в салона. Разпознавам говора на Езра Бенхаим, по-плътния тембър на Навеед и ясния глас на големия брат на Ким, Бенджамен.

— Не виждам връзката — казва Езра, след като се прокашля.

— Винаги има връзка там, където човек най-малко подозира — подхваща Бенджамен, който дълго време е преподавал философия в университета в Тел Авив, преди да се присъедини към много оспорвано пацифистко движение в Йерусалим. — Затова и непрекъснато продължаваме да се заблуждаваме.

— Да не преувеличаваме — учтиво протестира Езра.

— Научиха ли ни на нещо безкрайните погребални шествия, които наблюдаваме и от двете страни?

— Палестинците отказват да си вземат поука.

— Може би ние отказваме да ги чуем.

— Бенджамен е прав — казва Навеед спокойно и убедено. — Палестинските интегристи изпращат хлапета да се взривяват на автобусните спирки. Докато успеем да приберем покойниците си, нашите военни изпращат хеликоптери, за да вдигат във въздуха техните коптори. В момента, когато нашите управляващи се готвят да обявят победата, друг атентат на свой ред премества назад стрелките на часовника. Докога ще продължи това?