Читать «Атентатът» онлайн - страница 24

Ким се хвърля нататък.

Удържам я с ръка.

— Няма нищо!

Сконфузена, тя все пак прибира вестника и го хвърля в кошчето.

Сядам във фотьойла, близо до остъклената врата, отвъд която е балконът с много саксии с цветя. Апартаментът предлага открит изглед към булеварда. Интензивното движение навън предизвиква задръствания. Вечерната тъма се спуска, а нощта ще бъде задушна.

Ние с Ким вечеряме в кухнята. Тя едва преглъща, аз ям без желание. Снимката от вестника не ми излиза от ума. Сто пъти изпитвам желание да попитам Ким какво мисли за тази история, която журналистите като обезумели доразкрасяват; сто пъти ми се ще да хвана брадичката й с две ръце, да я погледна право в очите и да поискам да ми каже откровено дали вярва, дали приема в душата си, че Сихем Джаафари, моята съпруга, жената, с която тя е споделяла толкова неща, е способна да се натъпче с експлозиви и да се взриви насред нечий празник. Не посмявам да злоупотребя с любезността й… Същевременно дълбоко в себе си се моля тя да не казва нищо, да не хваща ръката ми в знак на съчувствие; няма да понеса подобен жест… Много ни е добре така; мълчанието ни предпазва от нас самите.

Тя мълчаливо разчиства, предлага ми кафе. Моля я за цигара. Тя смръщва вежди. От години съм спрял да пуша.

— Сигурен ли си, че точно това искаш?

Не отговарям.

Тя ми подава пакета, а след това и запалката си. Първите дръпвания буквално парят мозъка ми. От следващите ми се завива свят.

— Можеш ли да намалиш светлината, ако обичаш?

Тя угасява полилея и светва един абажур. Относителният сумрак в стаята уталожва мъчителното ми безпокойство. Два часа по-късно седим в същото положение, един срещу друг, залутани в мислите си.

— Трябва да си лягаме — заявява тя. — Денят ми утре е натоварен и умирам за сън.

Настанява ме в стаята за гости.

— Добре ли ти е? Имаш ли нужда от още възглавници?

— Лека нощ, Ким.

Тя взема душ, преди да угаси светлината в стаята си.

По-късно идва да види дали съм заспал. Правя се, че спя.

Минава седмица. През това време не съм стъпил у дома. Ким ме е подслонила, като внимава да не засегне чувствителността ми — пиротехник, докосващ се до бомба, не би бил по-внимателен.

Раните ми зарастват, а отоците от контузиите спадат; коляното вече не ме принуждава да подскачам, но ръката ми още е бинтована.

Когато Ким я няма, се затварям в една от стаите и не помръдвам. Да изляза, но къде да отида? Улицата не ме привлича. Какво ще открия там повече от вчера? Няма съмнение, че хубавото ще е дори много по-малко. Невъзможно е да се върнеш към обичайните навици, когато сърцето не те следва. В стаята със спуснатите завеси се чувствам намерил убежище. Не рискувам почти нищо. Удобства няма, но и нищо не ми наврежда. Трябва да се опитам пак да се изкача нагоре. Дъното не подхожда никому. При този род затъвания ако не действаш бързо, нищо не е в състояние да те спаси. Ставаш ням свидетел на собствената си гибел и дори не си даваш сметка, че водовъртежът те поглъща завинаги… Една вечер Ким ми предложи да отида при дядо й на плажа. Отвърнах, че вече не мога да възстановя връзките си с когото и да било както преди. Имам нужда да се усамотя, да разбера какво ми се случи. По цял ден се затварям в стаята и не мисля за нищо. Понякога заставам до прозореца в салона и часове наред гледам, без да виждам, препускащите по булеварда коли. Само веднъж през съзнанието ми премина идеята да скоча зад волана и да карам накъдето ми видят очите, докато гръмне радиаторът. Не ми стигна смелост да отида в болницата, за да си взема колата.