Читать «Атентатът» онлайн - страница 20

После скръствам ръце на масата, опирам главата си на тях и се унасям.

Капитан Моше се връща пак и пак… На края на третия ден той отваря вратата на дупката за плъхове и ми показва коридора.

— Свободен сте, докторе. Можете да се върнете у дома и да продължите нормалния си живот, ако…

Вземам си сакото и тръгвам залитайки по дългия коридор, където офицери по ризи, с навити ръкави и свалени вратовръзки, ме наблюдават мълчаливо. Имат вид на глутница вълци, които виждат как плячката, която са смятали за сигурна, се отдалечава. Служител на гише с неравен профил ми връща часовника, връзката ключове и портфейла, кара ме да подпиша разписка и рязко затваря прозорчето, което ни разделя. Някой ме отвежда до изхода на сградата. Дневната светлина връхлита отгоре ми още щом стъпвам навън. Времето е великолепно; огромно слънце огрява града. Шумовете от уличното движение ме връщат в света на живите. Оставам няколко минути на каменното стълбище, следя с поглед познатия танц на колите и чувам пронизителните им клаксони. Няма задръстване. Кварталът изглежда запуснат. Дърветата край пътя нямат вид на щастливи, а навъртащите се наоколо сеирджии са не по-малко тъжни от сенките им.

Край стълбите бучи моторът на голяма кола. На волана е Навеед Ронен. Той стъпва на земята и опрял лакът до вратата, чака да се кача. Веднага разбирам, че освобождението ми не е минало без него.

Сбърчва вежди, когато заставам пред него. Гледа угрижено подутото ми око.

— Биха ли те?

— Подхлъзнах се.

Не е убеден.

— Наистина е така — казвам.

Не настоява.

— Да те закарам ли до вас?

— Не знам.

— В окаяно състояние си. Трябва да вземеш душ, да си смениш дрехите и да хапнеш нещо.

— Изпратиха ли касета?

— Каква касета?

— Ами с атентата. Знае ли се вече кой е камикадзето?

— Амин…

Отдръпвам се, за да избегна ръката му. Вече не понасям някой да ме докосва. Дори и ако се опитва да ме подкрепи.

Очите ми се втренчват в погледа на ченгето и не помръдват.

— Щом са ме пуснали, значи са се убедили, че жена ми не е виновна.

— Трябва да те оставя у вас, Амин. Имаш нужда да си възвърнеш силите. Това е най-важното в момента.

— Щом са ме пуснали, Навеед, нали така… щом са ме пуснали, значи… Какво откриха, Навеед?

— Че ти нямаш нищо общо, Амин.

— Само аз ли?

— Само ти.

— А Сихем?…

— Трябва да платиш кнас, за да прибереш тялото й.

— Глоба ли? Откога действа такова правило?

— Откакто камикадзетата-интегристи…

Спирам го с насочен пръст.

— Сихем не е камикадзе, Навеед. Не го забравяй. Държа на нея повече, отколкото на каквото и да било на света. Жена ми не е убийца на деца. Разбра ли ме добре?

Зарязвам го и си тръгвам, без да знам накъде. Вече нямам желание да бъда закаран у дома; нямам желание някой да ме докосва с ръка по рамото; не искам да виждам никого.

Нощта ме изненадва на една площадка непосредствено до морето. Нямам представа какво съм правил през деня. Вероятно съм спал някъде. Трите дни и нощи затвор напълно ме скапаха. Сакото ми го няма. Сигурно съм го забравил на някоя пейка или може би някой го е откраднал. Голямо петно върху горната част на панталона ми, следи от повръщано са нашарили ризата ми. Смътно си спомням, че повръщах до един надлез. Как съм се довлякъл до тази площадка, стърчаща над морето? Не знам.