Читать «Атентатът» онлайн - страница 14

Ченгето отляво сваля стъклото на прозореца. Свеж въздух шибва лицето ми. Зловонните изпарения от морето напомнят на развалено яйце.

Нощта се готви да си вдигне багажа, а зората нетърпеливо щурмува вратите на града. През изрязания релеф на сградите човек може да види гноясалите ивици, които браздят хоризонта. Отива си една жестока нощ, измамна и поразяваща, с бреме от мъртви сънища и несигурност. По небето не се мярка ни следа от романтика, няма облаче, което да укроти ослепителното усърдие на раждащия се ден. Светлината напомня Откровение, но не стопля душата ми.

Моят квартал ме посреща студено. Пред дома ми стои затворническа кола. Полицаите стоят от двете страни на желязната ограда. Друга кола, наполовина върху тротоара, святка със сините и червените светлинки на буркана си. Няколко запалени цигари просветват в мрака, подобни на избиващи пъпки.

Слизам от колата.

Блъскам желязната порта, влизам в градината, изкачвам каменните стъпала, отварям вратата на къщата. Умът ми е бистър, но същевременно очаквам да се събудя.

Знаейки точно какво трябва да направят, полицаите нахлуват във вестибюла и се хвърлят в стаите, за да започнат обиска.

Капитан Моше ми посочва едно канапе в салона.

— Можем ли да поговорим малко насаме?

Насочва ме да седна с любезен, но твърд жест. Старае се да бъде на висотата на прерогативите си, загрижен за офицерския си статут, но почтителността му изглежда фалшива. Той е просто хищник, сигурен в тактиката си, сега, когато жертвата е изолирана. Също като котка, която си играе с мишка, удължава удоволствието си, преди да започне гощавката.

— Седнете, моля.

Измъква цигара от табакерата си, почуква я с нокът и я закрепва в крайчеца на устата си. След като я запалва със запалка, изхвърля дима към мене.

— Надявам се, че пушенето не ви пречи?

Дръпва още два-три пъти и проследява с поглед струйките дим, докато се разсеят към тавана.

— Тя ви взе акъла, нали?

— Моля?

— Извинете ме, струва ми се, че още сте в шок.

Очите му разглеждат закачените на стената картини, обхождат ъглите, плъзгат се по внушителните завеси, спират се тук и там, а след това се връщат да ме поставят натясно.

— Как човек може да се откаже от подобен лукс?

— Моля?

— Мисля на глас — казва той, размахвайки извинително цигарата… — Опитвам се да разбера, но има неща, които никога няма да проумея. Толкова е абсурдно, толкова е нелепо… Според мен все пак е имало възможност да я разубедите… Вие несъмнено сте били в течение на игричките й, нали?