Читать «Атентатът» онлайн - страница 16

— Не, тя тръгна сама. В сряда сутринта я оставих на автогарата. Тя взе автобуса за Назарет в 18 и 15 часа.

— Видяхте ли я как замина?

— Да. Напуснах автогарата едновременно с автобуса.

Двама агенти се връщат от кабинета ми, натоварени с картонени папки. Трети се е лепнал за тях и мъкне компютъра ми.

— Те отнасят досиетата ми.

— След като ги прегледаме, ще ви ги върнем.

— Това са поверителни документи, съдържащи информация за моите болни.

— Съжалявам, но трябва да ги проверим.

Чувам как вратите в дома ми се тряскат, чекмеджетата и мебелите ми хлопат, свързани в низ от трясъци и скърцания.

— Да се върнем към съпругата ви, доктор Джаафари.

— На грешен път сте, капитане. Жена ми няма нищо общо с това, което й приписвате. Оказала се е в ресторанта точно като всички останали. Сихем не обича да готви, когато се връща от пътуване. Отишла е спокойно да хапне нещо… Толкова е просто. Вече петнайсет години деля с нея тайните и живота й. Научих се да я познавам и ако тя беше скрила нещо от мен, щях да намеря начин да го узная.

— Аз също бях женен за великолепна жена, доктор Джаафари. Тя беше моята гордост. Бяха ми необходими седем години, за да разбера, че прикрива от мен основното, което един мъж трябва да знае по отношение на верността.

— Жена ми нямаше никакви причини да ме мами.

Капитанът търси къде да изхвърли цигарата си. Показвам му малка стъклена масичка зад него. Той дръпва за последен път, по-продължително, отколкото досега, и старателно смачква фаса в пепелника.

— Доктор Джаафари, изпитанията никога не свършват за опитния воин. Животът е непрестанна мръсотия, дълъг тунел, изпълнен с вълчи ями и кучешки лайна. Дали ще скочиш или ще останеш легнал на земята, почти нищо не се променя. Има само една възможност да стигнеш до края на изпитанията: всеки ден и всяка нощ да си подготвен да се случи най-лошото… Жена ви не е отишла в този ресторант, за да похапне, а за да го вдигне във въздуха.

— Достатъчно — крещя аз, изправяйки се, съсипан от нерви… — Преди час научих, че жена ми е загинала в ресторант, станал мишена на терористичен атентат. Малко след това ми се съобщава, че камикадзето е самата тя. Това е прекалено много за грохнал от умора мъж. Оставете ме първо да се наплача, след това ме довършете, но, моля ви, за бога, не ми налагайте едновременно възбудата и ужаса.

— Моля ви, доктор Джаафари, не ставайте.

Бутам го с такава злоба, че той едва не се катурва през малката стъклена масичка зад него.

— Не ме докосвайте! Забранявам ви да доближавате ръцете си до мене!

Съвзема се бързо и се опитва да ме укроти.

— Господин Джаафари…

— Жена ми няма нищо общо с тази касапница. Става дума за самоубийствен атентат, бога ми, а не за семейно спречкване. Става дума за моята жена. Която е мъртва. Убита в този прокълнат ресторант. Както и другите. Заедно с другите. Тя беше свястна жена. Дори много. Възможно най-далеч от това, за което намеквате.

— Един свидетел…

— Какъв свидетел? Какво точно да си спомни той? Бомбата, която жена ми е пренасяла, или лицето й? Повече от петнайсет години делим добро и зло със Сихем. Познавам я като върха на пръстите си. Знам на какво е способна и на какво не. Прекалено бели бяха ръцете й, за да ми се изплъзне и най-малкото петънце върху тях. Тъй като е най-силно засегната, тя е под подозрение. Ако вашата хипотеза е такава, трябва да има и други. Жена ми е най-засегната, защото е била най-близо до взрива. Експлозивното устройство не е било на нея, а непосредствено до нея, под стола й или под масата, която е заемала… Доколкото ми е известно, никакъв официален доклад не ви дава право да правите толкова сериозни изводи. Впрочем първите елементи от разследването не могат да имат последната дума. Да изчакаме комюникетата на извършителите. В крайна сметка все някой трябва да поеме отговорност за атентата. Вероятно ще се появят видеокасети, предназначени за вас или за редакциите на вестниците. Ако има камикадзе, ще го видим и ще го чуем.