Читать «Атентатът» онлайн - страница 13

Чувам пристигащи коли в двора, затръшнати врати. Веднага след това отеква шум от стъпки в коридорите, разнася се глъч и ропот. Две сестри минават бързешком, бутайки призрачна количка. Скърцане на подметки превзема етажа, изпълва коридора, приближава; мъже със сурови лица спират срещу мен. Единият от тях, късокрак и с оплешивяло теме, се отделя от групата. Това е грубиянът, който се оплакваше, че му натресли труп, и искаше да му помогна да го идентифицира.

— Аз съм капитан Моше.

Навеед Ронен го съпровожда, две крачки зад него. Не изглежда добре моят приятел Навеед. Остарял, изместен. Въпреки пагоните си на висш офицер, изведнъж е изтикан в ролята на фигурант.

Капитанът размахва някакъв документ.

— Имаме заповед за обиск, доктор Джаафари.

— Обиск ли?…

— Отлично чухте. Моля ви да ни придружите до дома си.

Опитвам се да открия някаква светлинка в очите на Навеед; приятелят ми гледа в земята.

Обръщам се към капитана.

— Защо у дома?

Капитанът сгъва документа на четири и го пъха във вътрешния джоб на сакото си.

— Според първоначалните данни от разследването тялото на вашата съпруга има характерните наранявания за камикадзетата-интегристи.

Ясно чувам думите на офицера, но не мога да уловя смисъла. Нещо се вклинява в съзнанието ми подобно на черупка на мида, която се затваря ненадейно, почувствала заплаха отвън.

Навеед ми обяснява:

— Не става дума за бомба, а за самоубийствен атентат. Всичко ни кара да предполагаме, че лицето, което се е взривило в ресторанта, е жена ти, Амин.

Земята се изплъзва под краката ми. Но не рухвам. Обидата ме задържа. Отказвам да чуя и дума повече. Не разпознавам света, в който живея.

Ранобудните бързат към гарите и навесите на автобусните спирки. Тел Авив се събужда, по-вироглав отвсякога. Какъвто и да е обхватът на щетите, никакъв катаклизъм няма да попречи на Земята да се върти.

Притиснат между двама здравеняци отзад в полицейската кола, гледам преминаващите от двете страни сгради, осветените прозорци, в които за миг се мяркат и изчезват силуети. Бръмчене на камион отеква през улицата като вик на грубо разбудена химера, след това отново се възцарява уморената тишина на работните утрини. Пияница ръкомаха сред обществена градинка, вероятно опитвайки се да разгони срамните въшки, готови да го изплюскат суров. На един червен светофар двама регулировчици са нащрек, единият следи наляво, другият надясно, приличат на хамелеони.

В колата цари мълчание. Шофьорът се е сраснал с волана. Той има широки рамене и толкова къс врат, сякаш главата му е залепнала за тялото. Само веднъж погледът му ме засича в огледалото за обратно виждане, но по гърба ми пролазват студени тръпки. „Според първоначалните данни от разследването тялото на вашата съпруга има характерните наранявания за камикадзетата-интегристи.“ Имам чувството, че тези разкрития ще ме преследват до края на дните ми. Те проникват в съзнанието ми, отначало бавно, а след това, сякаш подхранени от крайността си, набират смелост и ме обсаждат отвсякъде. Гласът на офицера продължава да набива думите, пълновластен и ясен, напълно осъзнаващ изключителната важност на изреченото: „Жената, която се е взривила… камикадзето… е вашата съпруга.“ Гласът се бунтува, от него ми се повдига; понася се като мътна вълна, залива мислите ми, натрошава на парчета неверието ми, а след това се оттегля изведнъж, отнасяйки със себе си цели късове от съществото ми. Едва успявам да погледна ясно болката си и тя избликва отново от мъртвото вълнение, бучаща, разпенена, напада ме сякаш, полудяла от объркването ми, иска да ме разбие фибра по фибра, докато напълно ме разруши…