Читать «Атентатът» онлайн - страница 12

Изведнъж ме пронизва страх от погледите, които се обръщат към мен.

С цялото си същество се моля, а молитвата отеква като подземен шепот.

Лекарят изчаква малко да се съвзема, за да протегне ръка към чаршафа, очаквайки знак от грубияна, и да го дръпне.

Офицерът раздвижва брадичката си.

— Боже мой! — извиквам.

През живота си съм виждал осакатени тела, закърпвал съм десетки; някои от тях бяха толкова повредени, че беше невъзможно да ги идентифицираме, но разчленените крайници там, на масата, са непостижими за ума. Ужасът в абсолютната му грозота… Само главата на Сихем, странно пощадена от опустошението, се откроява от цялото, очите са затворени, устата полуотворена, чертите умиротворени, сякаш освободени от тревогите си… Човек би казал, че тя спи спокойно, че изведнъж ще отвори очи и ще ми се усмихне.

Този път краката ми се подгъват и нито непознатата ръка, нито тази на Навеед успяват да ме задържат.

3.

Губил съм пациенти по време на операция. Човек никога не се измъква напълно невредим от подобни провали. Но изпитанието не свършва дотук; трябва и да съобщя ужасяващата новина на близките на починалия, които сдържат дъха си в чакалнята. До края на живота си ще помня техните тревожни погледи, когато излизам от операционния блок. Това е едновременно пронизващ и разсеян поглед, изпълнен с надежда и страх, винаги един и същ, бездънен и безкраен като мълчанието, което го съпровожда. Точно в този момент губя вяра в себе си. Боя се от думите си, от шока, който ще предизвикат. Питам се как роднините ще понесат удара, за какво първо ще си помислят, когато разберат, че чудото не се е състояло.

Днес е мой ред да поема удара. Имах усещането, че небето се стоварва отгоре ми, когато покриха с чаршафа останките на Сихем. Странно защо, не мислех за нищо.

Потънал в един фотьойл, продължавам да не мисля за нищо. Главата ми е празна. Не знам дали съм в моя кабинет или в нечий чужд. Виждам закачените на стената дипломи, дръпнатите щори на прозореца, сенките, които се движат напред-назад по коридора, но сякаш нещата се случват в паралелен свят, откъдето са ме изхвърлили без предизвестие и без никакви задръжки.

Чувствам се разбит, замаян, безжизнен.

Целият съм една огромна мъка, сгърчена под оловна обвивка, не мога да кажа дали осъзнавам нещастието, което ме е сполетяло, или то вече ме е унищожило.

Медицинска сестра ми донесе чаша вода и си тръгва на пръсти. Навеед остана съвсем за малко с мен. Хората му дойдоха да го извикат. Той тръгна след тях мълчаливо, свел глава. Илан Рос се върна в дежурната стая. Нито веднъж той не се приближи към мен, за да ме ободри. Много по-късно осъзнах, че съм сам в кабинета. Езра Бенхаим пристигна десет минути след отиването ми в моргата. Беше напълно разнебитен и едва се държеше на крака от умора. Прегърна ме и силно ме притисна към себе си. Гърлото му бе пресъхнало, така че не успя нищо да ми каже. След това Рос дойде и го отведе. Видях ги да обсъждат нещо в коридора. Рос му шепнеше в ухото, а Езра с нарастващо усилие поклащаше глава. Подпря се до стената, за да не падне, и го изгубих от погледа си.