Читать «Атентатът» онлайн - страница 11

Навеед слиза по стълбите, за да ме посрещне. И той държи ръце в джобовете си. Погледът му избягва моя. По поведението му отгатвам, че нещо не е наред.

— Добре — казвам, без да спирам, за да разсея предчувствието, което ме обзема, — веднага се качвам да се преоблека.

— Не е необходимо — отвръща ми Навеед с глух глас.

Често съм си имал работа с покрусеното му лице, когато води при мен колеги на носилка, но такъв не съм го виждал никога.

Тръпка преминава през гърба ми, а след това пропълзява и ме удря направо в гърдите.

— Пациентът е починал? — опитвам се да се осведомя.

Навеед най-после вдига очи и ме поглежда. Рядко съм виждал по-нещастен поглед.

— Няма пациент, Амин.

— В такъв случай, след като няма никой за опериране, защо ме измъкна от леглото по това време?

Навеед сякаш не знае откъде да започне. Притеснението му се предава и на доктор Рос, който започва да се суети неприятно. Разглеждам ги и двамата, все повече се вбесявам от мистерията, която поддържат с нарастващо смущение.

— В края на краищата, ще ми обясните ли какво става? — казвам.

Доктор Рос се напряга максимално, за да се откъсне от вратата, на която се е облегнал, и се връща в рецепцията, където две видимо изпаднали в безизходица сестри се правят, че следят екраните на компютрите си.

Навеед набира кураж и пита:

— Сихем вкъщи ли си е?

Усещам, че краката ми омекват, но бързо се съвземам.

— Защо?

— Вкъщи ли е тя, Амин?

Тонът му е настоятелен, но погледът му е паникьосан.

Леденостудени нокти се забиват в душата ми. Заклещена в гърлото, адамовата ябълка ми пречи да преглътна.

— Още не се е върнала от баба си — отвръщам. — Замина преди три дни в Кфар Канна, близо до Назарет, за да посети семейството си… Накъде биеш? Какво се опитваш да ми кажеш?

Навеед прави крачка напред. Миризмата на потта му ме обърква, изостря обземащия ме смут. Приятелят ми направо не знае дали да ме прегърне през раменете, или да сдържи ръцете си.

— Какво има, да му се не види? Опитваш се да ме подготвиш за най-лошото ли? Автобусът, в който е пътувала Сихем, е имал проблеми по пътя? Обърнал се е, нали? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не става дума за автобус, Амин.

— Какво тогава?

— Имаме труп и трябва да му сложим име — казва един набит мъж с вид на грубиян, който изскача зад мен.

Обръщам се бързо към Навеед.

— Мисля, че е жена ти, Амин — отстъпва той, — но имаме нужда от теб, за да сме сигурни.

Усещам, че направо се разпадам…

Някой ме хваща за лакътя, за да ми попречи да се свлека на земята. За частица от секундата всичките ми устои се взривяват. Вече не знам къде съм, не разпознавам дори стените, които подслониха дългата ми кариера на хирург… Ръката, която ме крепи, ме води по пробягващ край взора ми коридор. Ослепителната светлина на лампите дълбае в мозъка ми. Имам усещането, че се нося върху облак, а краката ми потъват в земята. Пристъпвам към моргата като осъден на смърт към ешафода. Някакъв лекар бди над една маса… Масата е покрита с окървавен чаршаф… Под окървавения чаршаф отгатвам човешки останки…