Читать «Атентатът» онлайн - страница 104

— Умолявам те, намери я.

Адел разочаровано клати глава.

— Ти продължаваш нищо да не разбираш, амму. Сега трябва да вървя. Шейх Марван пристига всеки момент. След малко ще чете проповед в кварталната джамия. Не е зле да го чуеш…

Това е, Фатен вероятно е дошла в Джанин, за да получи благословията на шейха.

Джамията е претъпкана с хора. Кордони милиционери пазят храма. Заставам на улицата и наблюдавам крилото, запазено за жените. Закъснелите бързат да влязат в молитвената зала през вратичка в задната част на джамията, едни от тях са увити в черни роби, а други са със забрадки в ярки цветове. Фатен не се вижда никъде. Заобикалям няколко къщи, за да се приближа до отворената врата, пред която стои на стража дебела лелка. Тя е скандализирана, че ме вижда от тази страна на храма, където дори милиционерите от срам не се мяркат.

— Мъжете минават от другата страна — подвиква ми тя.

— Знам, сестро, но е необходимо да разговарям с племенницата ми Фатен Джаафари. Много е спешно.

— Шейхът е вече на минбара.

— Съжалявам, сестро; трябва да разговарям с племенницата си.

— А как да ви я намеря? — нервира се тя. — Вътре има стотици жени, а шейхът започва своята проповед. Нямам намерение да му грабна микрофона. Върнете се след молитвата.

— Познавате ли я, сестро, тук ли е тя?

— Какво? Дори не сте сигурен дали тя е тук и идвате да ни безпокоите в такъв момент? Вървете си, иначе ще повикам милиционерите!

Трябва да чакам края на проповедта.

Връщам се при наблюдателницата си на ъгъла на улицата, така че да не изпускам от поглед джамията и крилото, запазено за жените. Омайващият глас на имам Марван ехти във високоговорителя, пълновластен сред обзелото квартала звездно мълчание. Всъщност това е същото слово, което слушах в наетото от мен във Витлеем нелегално такси. От време на време изпълнен с въодушевление одобрителен шум съпровожда лирическия порив на оратора…

Някаква кола спира на пожар пред джамията; двама милиционери слизат от нея и размахват радиотелефоните си. Нещата изглеждат сериозни. Един от новопристигналите сочи трескаво към небето. Останалите се наговарят нещо и тръгват да търсят началника си; това е мъжът с униформа на парашутист, моят тъмничар. Той се взира в бинокъл и в продължение на няколко минути оглежда небето. Около джамията настъпва вълнение. Милиционери тичат във всички посоки; трима от тях се насочват към мен и запъхтени ме отминават… „Щом не се вижда хеликоптер, значи ще е разузнавателен самолет“, изразява предположение един от тях. Гледам ги как шеметно се носят нагоре по улицата. Друга кола заковава пред джамията. Мъжете в нея викат нещо на мъжа в униформа на парашутист, след това шумно дават заден ход и изчезват към площада. Проповедта е прекъсната. Някой грабва микрофона и приканва вярващите да запазят спокойствие, защото е възможно тревогата да е фалшива. Като вихър довтасват два джипа. Вярващите започват да излизат от храма. Забелязвам, че скриват от мен предназначеното за жените крило. Не мога да се добера дотам, защото рискувам да изпусна Фатен, ако излезе през вратичката отзад. Решавам да мина през главната порта, да пресека през тълпата и да се отправя директно към страната на жените… „Отдръпнете се, моля — вика един милиционер. — Пуснете шейха да мине…“ Вярващите се блъскат жестоко, за да видят шейха отблизо, да докоснат края на камиза му. Човешки прибой ме запокитва сред тълпата, когато имамът се появява на прага на джамията. Опитвам се да се измъкна от изпадналите в транс тела, които ме смачкват, но безуспешно. Шейхът се вмъква в колата си, вдига ръка за поздрав зад блиндираното стъкло, а двама телохранители се настаняват от двете му страни… След това настава небитие. Нещо прошарва небето и блясва като мълния насред пътя; ударната вълна ме шибва с все сила, разкъсвайки множеството, което ме държи пленник на екзалтацията си. За частица от секундата небето се продънва, а улицата, доскоро полудяла от религиозен плам, се преобръща. Тяло на мъж или на момче пресича моя шемет като неясен кадър от филм. Какво е това?… Потоп от прах и огън ме сграбчва, изхвърля ме сред дъжд от хиляди снаряди. Изпитвам смътното чувство, че се разнищвам, че се разтварям във вълната на експлозията… На няколко метра — или на светлинни години — колата на шейха гори. Два окървавени призрака се опитват да измъкнат имама от жаравата. С голи ръце те се мъчат да изкъртят нажежения до бяло метал, да счупят стъклата, ожесточено блъскат по вратите. Не успявам да стана… Сирената на Бърза помощ… Някой се навежда над мене, оглежда набързо раните ми и се отдалечава, без да се обърне. Виждам го как се навежда над купчина овъглена плът, мери й пулса, след това извиква санитарите. Друг мъж хваща китката ми и я пуска… „Този е изгубен…“ В линейката, която ме откарва, се усмихва майка ми. Искам да протегна ръце към лицето й, но тялото не ми се подчинява. Студено ми е, боли ме, страдам. Линейката вие неистово и влиза в двора на болницата; вратите се отварят и санитарите се появяват веднага; повдигат ме и ме отнасят в коридора, оставят ме на земята. Медицински сестри препускат в различни посоки и ме прескачат. Колички се разминават в шеметен танц, натоварени с ранени и преливащи от ужас. Чакам търпеливо някой да се занимае с мен. Не разбирам защо никой не остава до мен; идват, поглеждат ме и си отиват, това не е нормално. Наоколо лежат в безпорядък и други тела. Около някои от тях са се събрали роднини, чуват се женски вопли и викове. Други са неузнаваеми; не успяват да ги идентифицират. Само един старец се свежда над мен. Той призовава Божието име, докосва с ръка лицето ми и притваря клепачите ми. Отведнъж всички светлини и всички външни шумове изчезват. Обзема ме неистов страх. Защо ми затвориха очите?… Но когато не успявам отново да ги отворя, разбирам: значи, това е, свършено е, вече ме няма…