Читать «Атентатът» онлайн - страница 105

С последно усилие се опитвам да се съвзема, но нито една фибра в мен не потрепва. Единствено космическата глъчка жужи, малко по малко ме обзема, връща ме в нищото… А след това изведнъж от дъното на бездната лумва искрица светлина… Тя трепка, приближава се, бавно се откроява — това е дете… което тича; фантастичният му бяг разпилява мъглата и мрачините… Тичай, вика гласът на баща ми, тичай… Сияйна зора се вдига над празничните овощни градини; клоните на дърветата шумолят, разцъфват, огъват се под тежки плодове. Детето върви сред гъстите треви и се втурва срещу Стената, която се срива като картонена преграда, хоризонтът се разширява и злите духове изчезват от нивите, ширнали се докъдето поглед стига… Тичай… И детето тича сред взривове от смях, разперило ръце като криле на птица. Къщата на патриарха се издига от руините; камъните се отърсват от праха, сякаш управлявани от магическа хореография, се връщат по местата си, отново се издигат стените, гредите на покрива се покриват с керемиди; къщата на дядо се изправя срещу слънцето, по-красива от всякога. Детето тича по-бързо от злощастията, по-бързо от съдбата, по-бързо от времето… И мечтай, говори му художникът, мечтай, че си красив, щастлив и безсмъртен… Освободено от натрапчивите страхове, детето тича по хребета на хълма, разперило ръце, с озарено личице, с ликуващи зеници, устремява се към небето, водено от гласа на баща си: Всичко могат да ти вземат: имота, най-красивите години, всичките ти радости, както и заслугите, дори и последната риза от гърба могат да ти свалят — но винаги ще ти останат мечтите, за да преоткриеш света, който са ти отнели.