Читать «Атентатът» онлайн - страница 102

— Как така? — протестирам. — Нима ще разрушите къщата?

— Остават ви двайсет и девет минути, господине.

— И дума не може да става. Няма да позволим да разрушите къщата ни. Какви ги говорите? Къде ще отидат хората, които живеят тук? Има двама старци, почти столетници, които се мъчат добре или зле да доживеят достойно дните, които им остават. Нямате право… Тук е къщата на патриарха, най-важната личност в племето. Разкарайте се, и то веднага!

— Двайсет и осем минути, господине.

— Ще останем вътре. Няма да помръднем оттук.

— Не ме интересува — заявява офицерът. — Моят булдозер е сляп. Тръгне ли, дъни до дупка. Предупредени сте.

— Ела — казва ми Фатен и ме дърпа за ръката. — Тези хора нямат повече сърца от машините си. Да спасяваме каквото можем и да си тръгваме.

— Но те ще разрушат къщата! — възкликвам.

— Какво представлява една къща, когато си изгубил земята си — въздиша тя.

Войниците свалят булдозера от платформата. Други държат на разстояние започващите да се стичат съседи. Фатен помага на старейшината да се настани на инвалидния стол и го отвежда в двора. Наджет не иска да взема нищо със себе си. Това са вещите на къщата, твърди тя. Както в древни времена господарите били погребвани с имуществото им, тази къща заслужава да запази онова, което й принадлежи. Паметта угасва заедно с мечтите и със спомените.

Войниците ни принуждават да се отдалечим от бащиния дом. Върху малко възвишение Омр е потънал в стола си — имам чувството, че не осъзнава какво точно се случва; гледа оживлението наоколо, без да го забелязва. Леля хаджийка Наджет се е изправила с достойнство зад него, Фатен стои от лявата й страна, а аз от дясната. Булдозерът реве сред гъст облак дим. Стоманените вериги безмилостно разриват земята. Съседите заобикалят ограничителния кордон на войниците и мълчаливо се присъединяват към нас. Офицерът нарежда на група от своите подчинени да проверят дали в къщата не е останал някой. След като се убеждават, че помещенията са празни, той дава знак на водача на булдозера. В момента, когато оградата се срутва, гневът ме изпълва и аз се хвърлям срещу машината. Някакъв войник ми препречва пътя; блъскам го и се хвърлям към чудовището, което се готви да опустоши моята история. „Спрете“, крещя… „Вие спрете“, като ехо произнася офицерът. Друг войник ме засича; ударът с приклада на пушката ме улучва в челюстта и аз се свличам като отлепен тапет.

През целия ден оставам на възвишението и съзерцавам руините, които някога, преди светлинни години, под изпълненото с блаженство небе бяха моят замък на малък босоног принц. Прадядо ми го е строил със собствените си ръце, камък по камък, много поколения са израснали тук, с очи, вперени отвъд хоризонта; много надежди като пчели са събирали мед в градините му. Но ето че един булдозер е достатъчен за няколко минути да превърне вечността в прах.