Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 282

Кой говореше истината?

Чий беше Крит? На Венеция или на Генуа? Кому да даде право?

Генуа се смяташе обидена от венецианците, които бяха кръстоносци и бяха покровителствани от императора. Анри трябваше да ги защити. Но от друга страна, достатъчно му бяха неприятностите с Венеция по църковните крамоли.

Най-сетне той обеща, че ще накара венецианците да щадят правата на граф Ди Малта. А тях самите помоли да се отнасят приятелски с новите завоеватели.

Двете враждуващи страни си отидоха недоволни и без да дойдат до споразумение. Явно беше, че само кървавата бран ще определи правата им.

Изморен и наскърбен, Анри се отпусна с въздишка на облекчение върху бляскавия престол на ромейските василевси. Ала в същия миг стражите пуснаха да влезе един извънредно разтревожен духовник, който с бързи крачки се упъти към императора.

— Всемилостиви господарю! И това трябваше да доживеем! Войските на венецианците разбили вратата на църквата „Света София“ и откраднали чудотворната икона, рисувана от свети Лука!

Анри скочи навъсен и недоволен.

— Това не биваше да става! Икони не се крадат! Къде е сега образът на „Света Богородица напътница“?

— Баилът на Венеция заповядал да я занесат в църквата на Пантократора. И там сега я пазят въоръжени стражи, докато я натоварят на някоя венецианска галера… — Гласът на капелана трепереше от негодувание и болка. — Ала патриархът ще потвърди отлъчването на папския легат! И сам папата ще накараме да го потвърди!

В този миг цялата зала се изпълни с викащи и ръкомахащи люде: рицари с бели мантии и червени кръстове на гърдите, рицари йоханити, ромейски монаси, фландърски свещеници. Всички се хвърлиха пред краката на Анри, говорейки и молейки едновременно.

— Такова светотатство не беше се случвало още — извика със сълзи на очи кардинал Бенедето ди Санта Сузана, — да се насилват вратите на катедралата! Това само венецианците начело с техния баил могат да го направят! А и патриархът Томазо се държа така нерешително към тях, че си заслужава обидата!

Дълго време Анри се мъчи да успокоява, да уталожва разбунените духове, като обещаваше да стори всичко, което е в силата му, за да остане прочутата чудотворна икона в Константинопол.

— Още сега ще напиша писмо до светия отец в Рим… — каза най-сетне той — и без това има да отговарям на едно негово послание. Бъдете спокойни. Пратеникът ще замине още утре. Работата ще се уреди…

От огромните градини на Буколеона се издигаше топъл, замайващ мирис. Кроткият вечерен ветрец, който лъхаше откъм Златния рог, понесе всички благоухания на безбройните румени трендафили и обвея грижното чело на императора, който се разхождаше в най-хубавия здрачен час на Константинопол сам и тъжен между колонадите, които гледаха към морето.

Сега трябваше да пише на Инокентий III. Но дълго преди това искаше да обмисли всяка дума, да претегли всяка мисъл, отправена към върховния арбитър на всички световни крамоли.