Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 277

Девическото чело се сбърчи в закана. Мария отметна с упорито движение тежките си плитки, които напомняха нежния и сладък цвят на меда.

— Кажи им да ме пуснат! Искам да отида!

Борил се изсмя. Чудната настойчивост на момичето го развесели.

— Ами ако не ти позволя?

— Пак ще отида!

— Как?

— Аз знам…

Царят се извърна към писеца и забеляза усмивката, която той побърза да скрие.

Вчерашната строгост му се стори излишна и прекалена. Ако той почнеше да се бои от едно дете… Напразно той бе излял гнева си връз безпомощното сираче. Разкаян за вчерашната плесница, той я повика, подаде ръка за целувка.

— Добре, ще кажа да те заведат. Хайде, сега върви…

Мария леко се наведе, но не докосна устни до ръката му.

„Упорита като баща си“ — помисли учуден Борил и я изпрати до вратата.

След това остана дълго замислен, докато писецът Иван донесе свещник и треперливият пламък на вощениците изпълни със загадъчна сянка ъглите на стаята.

Глава III

Хиподрумът на Константинопол бе препълнен както винаги. Все същата жадна и лекомислена тълпа се притискаше с еднакво нетърпение и любопитство от редиците на патрицианските ложи до последните стъпала на амфитеатъра. Отначало чуждоземец не би могъл да познае, че се намира в победена от жесток завоевател страна.

От единия до другия край на спината дружини музиканти свиреха на флейти, тромпети и чинели. Жените се оглеждаха, за да видят новостите на носиите, мъжете все тъй лакомо довършваха донесеното със себе си ядене. Все тъй нетърпеливо поглеждаха всички към императорската ложа, откъдето очакваха да се даде условният знак за започване на игрите.

Може би разлика имаше. Ала новопристигнал някой търговец от далечния Запад по-мъчно би я различил от местния жител.

В ложите на знатните, до къдрокосите, облечени в скъпи туники ромеи, сега седяха рицари в метални ризници, с веещи се пера по шлемовете. Между чернооките византийски красавици, замръзнали като изваяни в своите високо затворени далматики от корава и тежка коприна, сега пъстрееха светлите туники и кадифени палиуми на венециански графини и френски баронеси. Вместо да се следи със затаен дъх дали победата ще бъде на страната на Сините или Зелените, сега в арената на ширния хиподрум се явяваха състезателите на копия и рицарски двубой.

В императорската трибуна, вместо да седне на своя позлатен трон — заграден от евнуси със златни мечове и паунови ветрила — византийският василевс, облечен в скъпоценна мантия, със скиптър и корона, трябваше да се яви императорът на латините, облечен в сюрко от червен сатен, надянат върху везана със злато туника от синьо кадифе, обут в пантофи от брокат или червена кордовска кожа, с тънък златен венец около главата.

Именно сега чакаха появяването на императора, който да даде знак за започване на игрите. А след тях за пръв път жителите на Константинопол щяха да видят и една църковна религиозна мистерия.

Но император Анри се бавеше. Измина цял час от уреченото за започване време и той все още не идваше. Най-сетне на трибуната се яви брат му Йосташ и игрите захванаха.