Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 275

За да видят игрите и забавите, бяха се стекли люде от цялата околност, дори и от доста отдалечени краища. Гъдулари пееха най-новите песни в чест на Асен-Борила и красивата куманска царица, други изричаха наизуст дълги стихотворения за бранни подвизи на деди и прадеди.

Край реката се бяха насъбрали млади моми около една гледачка. По-нататък се тълпеше огромна навалица, да следи борбите на двама влашки пехливани. Другаде се блъскаха да гледат ловки фокусници, които прескачаха по няколко кръжила на разстояние три лакти едно от друго, вървяха на ръце, подхвърляха във въздуха ножове и оловни топки, премятаха се презглава и падаха нарочно, за да разсмиват жените.

Голям кръг деца се беше натрупал около една ломбардска пътуваща дружина с обучени животни. Но и възрастните пляскаха с ръце и крещяха като невръстни от възторг при вида на маймуна, която язди кон, куче, което върви на задните си крака, коза, която свири на арфа, мечка, която танцува.

Войскари, побирчии, перпераки, майстори и калфи бяха свили кръг около трима арменци, които при съпровод на гайда играеха танца на сабите. Ловките играчи подхвърляха мечовете си във въздуха и след това бързо и леко ги улавяха за върха на острието.

Най-много жени имаше около групата на въжеиграчите. С високи писъци те следяха майсторството на фокусниците, които при звуците на дайрета скачаха върху въжето, премятаха се, ловяха се за него със зъби или увисваха за краката си, люлеейки тялото си.

В шатрите търновци следяха с удивление играта на шах и табла, която кръстоносците бяха донесли отвъд морето, научена от сарацините, и която бе най-новата страст за целия християнски Запад. Край раззеленилите се гори се виеха безкрайни хора, сред които от време на време избухваха дълги кикоти, песни, волни провиквания.

Мръкваше.

Откъм жаравата с въртящите се шишове идеше топла, мамеща миризма на печено месо. Хлябът и виното се раздаваха обилно, без мяра. Гайди и гъдулки скокливо разпенваха кръвта на тълпите.

Народът се веселеше.

А главите на княз Белота и великия боляр Саца още не бяха оголили черепи по върлините на градските порти…

Глава II

От тясното високо прозорче, покрито с цветни стъкла, се процеждаше бледа светлина, която хвърляше нежни петна връз мраморните плочки на пода. Беше съвсем тихо. Глухо отекваха сред този покой само бавните стъпки на царя — който се разхождаше околовръст на голямата стая — смесени със скърцането на пачето перо на писеца.

— Чакай малко — спря го Борил. — Преди да поздравим брата на великия жупан, трябва малко да си помисля дали това е удобно. Струва ми се, че напоследък Стефан-Владислав не беше много добре с Вълкана. Виж, с монаха Сава се погаждат, защото няма какво да делят. Но Вълкан е малко вироглав и прави доста бели на братята си. Все пак пиши така: „И на края, като ти припомням за последен път, че помежду нас мир и братство няма да има, докле не върнеш оня проклет враг на държавата ми, изменника и бунтовника Стрез, който няма да се успокои и смири, догдето не падне в моите ръце, изпращам…“. — Борил прекъсна думите си и се ослуша. — Не ти ли се струва, че нещо изшумоля зад вратата?