Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 276

Той постоя така, вперил внимателно ухо към преддверието, настръхнал, недоверчив, бледен. Поклати глава и продължи:

— „Изпращам поздрави и добри пожелания на цялото ти семейство, както и на почтените ти братя, храбрия Вълкан и смирения монах Сава.“

Все тъй навъсен и неспокоен, Борил на няколко пъти спира думите си, загледан към вратата, след това каза:

— Добре. Свършихме с посланието до сръбския княз. Най-сетне, ако той продължава да упорства и да не ми връща оня окаяник, аз ще го накарам и по друг начин да ми се покорява. Сложи печата. Дай да го подпиша. В това време приготви нов свитък. Ще пишем послание и до Тодор Ласкарис. Никейският император може да ни бъде доста полезен в борбата против ония омразни кръстоносци.

Изведнъж той се сепна, изви острия си изпитателен взор към вратата. Някой бе похлопал рязко и решително.

Борил помълча малко, поглади тревожно рядката си руса брада, погледна към писеца. И каза:

— Свободно.

Вратата полека се открехна и на прага застана Мария. С наведено чело и скръстени ръце.

Царят я изгледа смаян.

Странна и нечувана дързост. Откога Мария бе получила позволение да слиза от горния кат на кулата — където беше стаята й — към царските покои и да чука на неговата врата?

Той пристъпи бързо към нея. Вдигна вежди в дълбоко удивление.

— Ти ли си била? Какво търсиш тук? Кой ти позволи да ме безпокоиш?

Лицето му бе студено като камък. Гласът му трепереше и не вещаеше нищо добро.

— Искам да те питам защо не ме пускат да отида с Дафина в църквата „Свети Димитър“, защо не искат да впрегнат кочията? Ако конете трябват, аз мога и пеш да отида. Ти ли не им позволяваш да ме пущат?

Борил все още я гледаше поразен, сякаш вдървен. Това момиче бе единственият човек в Търнов, който не се боеше от него. Кой друг би имал дързостта така да му говори? Не разбираше ли тя опасността, на която се подхвърля с безумната си смелост? Или той доста дълго бе търпял детските й волности и сега бе вече твърде мъчно да я научи на покорство.

Зла усмивка разкриви бледата му уста. Безцветните му очи потъмняха като стомана. Като змийски съсък отхвръкна задъханата му заповед:

— Прибирай се веднага горе и друг път да не си посмяла да ме безпокоиш по този начин! Хайде!

И той тропна с крак.

Но момичето не помръдна от мястото си.

Борил прехапа устни, започна да диша тежко. В очите му премина опасен блясък. След това се сдържа, извърна се към писеца:

— Готов ли е свитъкът? Почвай… „До светлия василевс на ромеите, кир Тодор — от Асен-Борил, цар на българите…“ Така. — След това се извърна: — Още ли си тук? Какво чакаш?

— Искам да отида в църквата „Свети Димитър“, искам да отида!