Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 274

Когато Борил се върна в покоите си, първото нещо, което каза на великия примикюр, бе, че от този ден нататък княгиня Мария няма право да излиза вън от Царевец. Всеки, който би пристъпил заповедта му, би отговарял с главата си за това.

С треперещи от гняв ръце той подаде наметката си на примикюра, свали гривните и огърлията си, остави да му събуят червените царски обуща. След това се упъти към преддверието. Задушаваше се.

Срещна Мария при вратата. Ръцете й бяха пълни с цветя.

— Къде отиваш? — попита той с хриплив глас. И без да дочака отговор — той знаеше добре къде ходи всеки ден сирачето — ръката му неволно се вдигна, яростта му светна като мълния.

И отмина. Заслепен, бесен.

Мария остана сама, безмълвна. С една ръка тя продължаваше да притиска до себе си уханните трендафили, с другата леко поглаждаше червената следа, която пръстите на Борил бяха оставили връз нежната й бяла буза.

Тя не разбираше. С какво бе заслужила несправедливия гняв на братовчеда си? От доста време насам, откакто баща й бе паднал в славна бран за родната земя и тя бе останала съвсем сама на света, бяха се случили много неща, които тя не разбираше. Защо мащеха й се бе омъжила тъй скоро за новия цар? Защо се шушнеше, че Йоан-Асен и Александър не били заминали да учат в Рим? Защо Ана и децата й бяха отишли със семейството на ватаха тъй далеч? Защо не й позволяваха да се среща със стринка си, царица Елена, в манастира? Защо никога не споменаваха името на покойния й баща? Тия същите, които, докато той беше жив, пълзяха в праха пред краката му? Защо братовчед й Слав не се връщаше с майка си вече толкова време от Цепина? Защо Белослава и майка й се бавеха тъй дълго в Карвуна? Защо княз Белота бе вдигнал бунт против новия цар?

Какво се таеше тъй страшно и опасно в шепота на людете, защо като я зърваха, веднага всички млъкваха или почваха — тя ясно чувстваше това — да говорят за друго…

А ето — сега трябваше и да я бият.

Мария преглътна сълзите си. Сви вежди. Сърцето й се възбунтува в непобедима гордост. Кому да се оплаче? На царицата ли? Нима тя и при живота на Калоян не я изоставяше, без да я подири цели дни… При леля си Теодора? Тя сега бе твърде много заета — като царева майка — да приема и изпраща знатните търновски болярки. И после — тя имаше злите и студени очи на сина си. Не беше нежна и милостива като госпожа Тамара, Славовата майка. Нито имаше блага реч като царица Елена.

Момичето притисна още по-силно цветята до себе си.

То знаеше къде само може да изплаче всичката си горчивина, всичката си болка и самота.

Но когато тръгна по настланата с гладки плочи пътека, която водеше към Малката порта, нечии припрени стъпки я настигнаха, една силна ръка стисна малката й десница и тя чу гласа на примикюра да казва нещо невероятно.

От този миг нататък отнемаха едничката й радост.

Мария нямаше вече право да пали свещ и да носи цветя на гроба на баща си.

Целия следобед и цялата нощ Търнов ехтя от викове, свирни и песни. Наемните войскари бяха получили богати плати и обилно пилееха надниците си за подаръци и вино. Кумани и власи имаха благоволението на новия цар, докато редовните български войски, които болярите събираха в земите си, трябваше да получават храна и оръжие от владетелите на родните си пронии.