Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 273

Това бяха чертите на Бориловата политика. Той нямаше да догонва безумно дръзките планове на Асена и неговите братя. Защо тогава народът му отказваше своята обич?

Възмутен и недоволен, Асен-Борил все повече сбърчваше челото си, като се затваряше в непристъпна гордост, бодвайки коня си да върви по-бързо напред, за да отбегне глухия ропот, прикритата неприязън, омразата, която се излъчваше от затихналата навалица.

Не заслужаваха тия тълпи неговото благоволение. И той нямаше никога вече да се унизи в просба на тяхната любов.

Изведнъж той трепна. Далече зад него се понесоха несдържани, нестихващи, възторжени ликувания. Войскарите се раздвижиха, стегнаха редиците си, струпаха се да правят път на една кочия.

Борил пресметна бързо на ума си. Всички опасни съперници, всички врагове, всички съмнителни приятели бяха очистени. Нито един не беше останал в Търнов.

Царица Елена бе изпратена в манастир. След като беше родила второ момиче — Белослава — младата невенчана жена на княз Йоан-Асен бе изпратена също в манастир. Семейството на ватах Андрея бе заточено в далечната Долна земя. Стрез бе избягал при сръбския жупан. Слав се бе затворил в Родопите. Майка им, госпожа Тамара — която бе овдовяла преди две години — бе избягала заедно със Слав. Княз Белота бе убит, а жена му Зоя с дъщерите си бе заточена в земите си из Карвунската хора. Великият боляр Сеслав бе починал от болест в тъмницата. Добромир бе изпратен в Бдинската крепост. Всички тия, които Калоян в писмата си до папата наричаше „principes imperii mei“, бяха отстранени.

Кой тогава приемаше горещите чувства, които народът бе отказал нему?

В първата кочия след него бяха царицата и майка му: госпожа Теодора. Във втората — севастократорица Илина с куманската княгиня Сета. В третата — деспина Росана с жената на новия логотет Николина, госпожа Струна. Войводите и великите боляри бяха на коне около него. Коя можеше да бъде в четвъртата кочия освен някоя от съпругите на болярите или куманските вождове?

Изведнъж той разбра. Позеленя. Ядно стисна юздите на коня. Как не се бе сетил дотогава. В четвъртата кочия бе Мария.

Дъщерята на Иваница…

Нима за нея бяха тия възторжени поздрави, тия безкрайни ликувания, това несдържано притискане на тълпите?

В обичта си към сирачето народът показваше открито затаената си болка, дълбокото си негодувание, истинските си чувства. Почти затулено от снажните болярки, слабичкото момиче се раздвижи, големите му тъжни очи се оживиха, то се усмихна, махна с ръка.

За пръв път след смъртта на баща си то усети топло чувство да сгрява самотното му сърце.

Кочиите отминаха, почнаха да се изкачват по Боярския рът, изчезнаха зад портите на твърдината.

Дълго след това тълпите се движиха из тесните търновски улички, кръчмите се изпълниха с войскари, момите отново почнаха да се пременяват за следобедните веселби.

Народът беше безличен. Кому можеше да излее немощния си гняв омразният натрапник? И сякаш стореното предизвикателство усили радостното оживление, разшири предпразничното вълнение. На гъсти тъмни върволици почнаха да се изнизват търновци след пладне през градските порти по посока на тържествата, на свирните, на игрите.